Не разбирах защо ме харесваше толкова много. За него вероятно бях непоправим оптимист и би трябвало да ме презира диво. Но се отнасяше към мен като към любимото си животинче — единственото същество, което го разбира, весел ритрийвър, на когото можеше да се оплаква, докато го разхожда. Понякога ме наричаше Тигъра — по името на веселия и леко малоумен приятел на Мечо Пух.
— Защо така? — попитах.
— Заради сливането, какво друго. Мамка му — промърмори той, като изсипа в шепата си няколко капки антибактериален лосион, който вечно носеше със себе си.
Разтърка ръце ожесточено и усетих миризма на спирт. Фестино беше откачен на тема бацили.
— Тъкмо се ръкувах с оня тип от „Компюмакс“ и той кихна върху мен няколко пъти.
„Компюмакс“ бе компания, която създаваше евтини компютри за големи корпорации. Бяха скапан клиент, най-вече защото не харчеха пари за маркови елементи, а „Ентроникс“ им звучеше прекалено тежкарско. Фестино се опитваше да им продаде няколко монитора, които фирмата ни не бе произвела, а закупила на старо от корейска компания и бе сложила емблемата ни върху тях. Стараеше се да убеди „Компюмакс“, че името на „Ентроникс“ върху поне един от елементите им ще направи продуктите им по-желани. Добра идея, но „Компюмакс“ не я приемаше. Предполагах, че Фестино просто не знаеше как да им я поднесе, но не можех да се забърквам — сделката си беше негова.
— Започвам да разбирам защо японците смятат, че западняците са мърляви — продължи той. — Този тип кихаше в шепата си непрестанно, а после ми протегна ръка да се здрависаме. И какво можех да направя? Да откажа да стисна мръсната му ръка? Искаш ли лосион? — предложи ми малкото шише той.
— Не, благодаря, добре съм.
— Въобразявам ли си, или офисът ти е по-малък от моя?
— Обзавеждането е виновно — отговорих. — Размерите са еднакви.
Всъщност, офисът ми започваше да ми се струва все по-малък. Отделът ни заемаше последния етаж на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам, на около тридесет километра западно от Бостън. Беше най-високата постройка в града, заобиколена от ниски административни сгради. Местните хора се бориха като тигри, за да спрат строежа й преди десетина години. Сградата е хубава, но всички жители на Фрамингам я смятат за обида. Някакъв духовит тип я бе нарекъл Фалоса на Фрамингам.
Фестино се отпусна на стола за посетители.
— Чакай да ти кажа нещо за сделката с „Роял Майстер“. Японците винаги имат план. Никога не ти съобщават какъв е, но вечно има дългосрочен план. Ние сме просто онези малки кръгли пулчета… как се наричаше онази японска игра?
— Го.
— Точно така. Го. Та с този план ни пращат на майната си.
Забелязах тъмните кръгове от пот под мишниците на синята му риза. Температурата в офиса не надвишаваше осемнадесет градуса, независимо от сезона, и дори можеше да се каже, че е леко хладно, но Рики се потеше зверски. Беше две-три години по-възрастен от мен и вече се скапваше. Шкембето му висеше над колана на панталона, а над тясната яка на ризата му се диплеха тлъстини. Преди известно време започна да си боядисва косата, но я правеше прекалено черна.
Хвърлих поглед към компютърния екран. Бях казал на човека от хотелската верига „Локуд“, че ще му звънна преди обяд, а вече бе дванадесет и пет.
— Хей, Рик…
— Виждаш ли, не загряваш. Прекалено си добър — презрително изкриви устни той. — „Ентроникс“ ще се сдобие с американския филиал на „Роял Майстер“, нали? Защо? Да не мислиш, че плазмените им телевизори са по-добри от нашите?
— Не — отвърнах лаконично, тъй като не исках да го окуражавам.
Бях обяснил на типа от „Локуд“, че днес приключвам огромна сделка и затова не мога да му се обадя по-рано. Не исках да го лъжа, но щях да му подхвърля, че конкурентна петзвездна хотелска верига, чието име нямам право да му съобщя, ще сложи плазмени телевизори във всичките си стаи. Ако намекнех хитро, може би щях да успея да го убедя, че става дума за „Четирите сезона“ или някоя подобна тежкарска верига. Но пък нищо не бе сигурно.
— Точно така — извика Фестино. — Става дума за продавачите им. Те са много по-добри от нас. Момчетата в Токио си седят по татамите и потриват ръце при мисълта, че купуват по-кадърни продавачи. И какво означава това? Означава, че ще се отърват от нас. С изключение на върховните десет процента, разбира се. И ще преместят компанията в Далас. Недвижимите имоти там са много по-евтини, отколкото в Бостън. Ще продадат тази сграда, а нас ще ни метнат под колелата на някой автобус. Очевидно е, Джейсън. Защо мислиш, че Крофърд отиде в „Сони“?