Татко си изува чехлите, с пъшкане се покачва на стол, протяга ръце нагоре — той е висок мъж, но стаите са стар градски стандарт — по три и половина метра. Открехва надолу капаче; лъсва плоското тумбенце на махалото; задвижва го и дълго намества часовника наляво-надясно. Подлага хартийки; по стената има белегчета, драснати с молив, които само той си знае. Пак ослушване — май вече работи!
Мама издебва и между две паузи тишина, невинно вметва, че умните хора такива часовници ги подхвърлят на враговете си, да им разбият спокойствието, да провалят обедите им и само да слухтят — дали работят; щото когато работят, не се чуват; а когато спрат, в стаята настава куха, оглушителна тишина! И всички викват:
— Часовникът спря!
Ослушвам се. Моят часовник дали още работи; дали хартийките му са подложени както трябва.
Нищо не чувам — значи още работи!
Докога ли?