Тери Пратчет
Интересни времена
Има едно проклятие. То гласи:
„Дано живееш в интересни времена!“
Ето тук боговете си играят с живота на хората — на място, което едновременно е игрална дъска… и целият свят.
И Провидението винаги печели.
Защо ли винаги печели?… Повечето богове хвърлят зарове, но Провидението играе шах и откриваш твърде късно, че през цялото време е имал две царици на дъската.
Провидението печели. Поне така разправят. Каквото и да се случи, по-късно казват, че било дело на Провидението.1
Боговете са способни да приемат образ по желание, но една от особеностите, която не им е по силите да променят, са техните очи. Трудно е да се твърди, че Провидението изобщо има очи — просто дупки с безкраен мрак, изпъстрен от нещица, дето може да са звезди, ама може и да не са.
Той примига, усмихна се на другите играчи със самодоволството на хитрец, който ей сега ще обере останалите, и рече:
— Обвинявам Висшия жрец на Зеленото расо, който е в библиотеката и още стиска двуръчната брадва.
С това победи.
И грейна насреща им.
— Никой не понашя нешештните пешалби — изръмжа през едрите си зъби Офлър, Бога — Крокодил.
— Е, може би днес съм решил да си угодя на прищевките — отвърна Провидението. — Някой сеща ли се за друго забавление?
Боговете вдигнаха рамене.
— Да поиграем на Луди крале, а? — учтиво предложи победителят. — Или на Влюбени, осенени от звездите?
— На тая последната май загубихме правилата — подхвърли Слепия Йо, шефът на боговете.
— Ами на Мореплаватели, захвърлени незнайно къде от бурята?
— В нея винаги печелиш — оплака се Йо.
— На наводнение и суша? — подсказа Провидението. — Тя поне е лесна.
Върху игралното поле се разстла сянка. Всички вдигнаха глави.
— Аха… — промълви Провидението.
— Да започнем играта — предложи Дамата.
Открай време имаше спорове дали новодошлата изобщо може да бъде определена като богиня. Несъмнено никой с нищо не се облажваше, ако я почиташе, а и тя се отличаваше с навика да изникне ненадейно там, където най-малко я очакват. Хората, които разчитаха на нея, рядко оцеляваха. Хрумнеше ли им да й градят храм, в него непременно се забиваше мълния. По-благоразумно беше да жонглираш с наточени брадвички върху изопнато въже, отколкото да произнесеш името й. Затова нека само я наречем Сервитьорката в кръчмата „Последен шанс“.
Обикновено я споменаваха като Дамата, а очите й бяха зелени, но не като човешките — изпълваше ги равномерно изумрудено сияние. Според мълвата това й беше любимият цвят.
— Аха — пак промърмори Провидението. — И каква ли игра си намислила?
Тя седна срещу него. Останалите се споглеждаха. Май се мътеше нещо интересно. Тези двамата бяха прастари врагове.
— Какво ще кажеш за… — Дамата сякаш се подвоуми — …Могъщи империи?
— А, тая я мражя! — Офлър наруши внезапно настъпилата тишина. — Накрая вшишки умират.
— Да — потвърди Провидението, — доколкото ми е известно, все така става. — Кимна на Дамата и с глас, който издават печените комарджии, питащи „Каре аса ли бие всичко?“, се осведоми: — Гибел на могъщи родове? Съдби на народи, висящи на косъм?
— Непременно — потвърди тя.
— О, бива! — Провидението махна с ръка над игралната дъска. Появи се Светът на Диска. — И къде ще играем?
— На Уравновесяващия континент — реши Дамата. — Където пет благородни рода се борят за надмощие вече цели столетия.
— Сериозно? — учуди се Йо. — И що за родове са те?
Поначало той рядко се занимаваше с отделните човеци. Грижеше се за светкавиците и гръмотевиците, затова от неговата гледна точка единственото предназначение на човечеството беше да се мокри и от време на време да се овъглява.
— Хонг, Сунг, Танг, Максуини и Фанг.
— Тия ли били? — изсумтя Йо. — Не знаех, че са благородници.
— Няма спор, щом са свръхбогати и са обрекли досега милиони хора на мъчения и гибел, защото така им е било изгодно или пък за да задоволят гордостта си.
Боговете закимаха сериозно. Такова поведение определено отличаваше благородниците. Самите те не биха се поколебали да постъпят по съвсем същия начин.
— Ама жащо и Макшуини? — недоумяваше Офлър.
— О, много древен и издигнат род — увери го Провидението.
— Тъй жначи…
— И всичките си оспорват властта над Империята — добави Провидението. — Чудесно. Кои си избираш?
Дамата огледа прострялата се пред тях история в действие.
— Хонг са най-могъщи. И докато си приказваме, продължават да превземат градове. Изглежда, че Провидението е благосклонно към тях.
— Ясно, ти ще си избереш по-слабичък род.
1
Хората все се объркват мъничко, когато говорят за тези неща, особено почнат ли да дърдорят за чудесата. Ако някой се спаси от сигурна смърт благодарение на смахнато стечение на обстоятелствата, всички заявяват, че е станало чудо. Разбира се, ако някой загине заради странна поредица от случки (машинното масло разлято точно тук, предпазната ограда счупена точно там), това също трябва да е чудо. фактът, че чудото е крайно неприятно, не е достатъчно основание да го отрекат.