— Как си, приятелче? — попита го един и му протегна ръка. — Аз съм Ридкъли. Архиканцлер. Добре ли се чувстваш?
— Всичко ще тръгне на зле — убедено отвърна Ринсуинд.
— Как тъй?
— Просто си знам. Всичко ще тръгне на зле. Ще се случи нещо ужасно. Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи.
— Видяхте ли? — сопна се Деканът. — Стотици малки крачета, казвах ви аз. Защо ли никой тук не ме слуша?
Ринсуинд се надигна в постелята.
— Хич не се и опитвайте да се държите мило с мен. Никому не съм нужен за нещо приятно.
Объркани спомени от съвсем скорошното минало изплуваха в ума му. За миг се поддаде на съжалението, че картофите, заели неоспоримо първо място в желанията му през онзи миг, явно нямаха същата завидна позиция в мислите на младата дама. Вече подозираше, че ако човек е облечен оскъдно като нея, едва ли има предвид някакво кореноплодно, когато говори за „земни чувствени наслади“.
Той въздъхна.
— Добре, какво ще ме сполети?
— Попитах те как се чувстваш.
Ринсуинд упорито врътна глава.
— Няма смисъл. Мразя хората да се държат приятелски с мен. Това означава, че ще ми се случи страшна беда. Имате ли нещо против, ако крещя?
На Ридкъли му писна.
— Слушай, противно дребно човече, веднага се измъквай от леглото и идвай с мен, иначе ще съжаляваш!
— Аха, така вече бива! Свикнал съм — добави Ринсуинд мрачно.
Опря крака в пода и стана предпазливо.
— Лекторе…
— Да, Архиканцлер? — веднага отвърна Лекторът по Съвременни руни и от гласа му сякаш покапа невинност.
— Какво криеш зад гърба си?
— Моля?
— Прилича ми на някакъв инструмент — неумолимо настоя Архиканцлерът.
— А, това ли… — промълви Лекторът, като че едва сега забеляза четирикилограмовия чук в ръката си. — Я виж ти… ама то наистина е чук! Да не повярваш… Чук. Трябва да съм го вдигнал от пода. Да няма безпорядък, нали разбираш.
— Не мога да не отбележа — продължи Ридкъли, — че Деканът се опитва да потули в ъгъла бойна брадва.
Зад Професора по Неопределени изследвания се чу мелодичен звън.
— Това май е трион, нали? Още някой донесъл ли си е сечиво? Ясно. Ще проявите ли любезността да ми обясните що за глупости вършите?
— Е, ти изобщо не можеш да си представиш какво ставаше тогава — смънка Деканът, който отбягваше да го погледне в очите. — В онези дни човек не смееше да си обърне гърба и за пет минутки. Чуваш тупуркането на проклетите крачета и…
Ридкъли вече не го слушаше. Обгърна с ръка костеливите рамене на Ринсуинд и го поведе към голямото фоайе.
— Я да си поприказваме с теб. Както чувам, не си много способен в магиите.
— Вярно е.
— И не си взел нито един изпит?
— Боя се, че е истина.
— Но всички те наричат магьосника Ринсуинд, а?
Ринсуинд се загледа в краката си.
— Ами аз поработих тук, бях нещо като помощник на Библиотекаря… пък и разни други неща вършех…
— Нека все пак уточним — никога не си придобивал правото да се наричаш магьосник, нали?
— Формално не, но…
— Разбирам. Значи имаме сериозен проблем.
— Нося ей тая шапка с надпис „Магесник“ на нея — с надежда подсказа Ринсуинд.
— Уви, не е от значение. Хм… Неприятно затруднение. Сега да те питам друго — колко дълго можеш да издържиш без въздух?
— Не знам. Една-две минути. Толкова ли е важно?
— Ами има връзка с приковаването към някоя от опорите на Бронзовия мост — с главата надолу, между другото — за период от два прилива, както и с последващото обезглавяване. Съжалявам, но това е предвиденото в закона наказание за хора, неоснователно представящи се за магьосници. Какво да се прави…
— О, не!
— Няма друга възможност. Иначе направо ще газим до кръста в море от хора, които без никакво право носят островърхи шапки. Много жалко. Нищо не мога да направя. С вързани ръце съм. Законът допуска да станеш магьосник, като или завършиш Университета, или извършиш велики дела за напредъка на магията. Както изглежда…
— Защо не ме върнете на моето островче? Толкова ми харесваше там! Беше скучно! Ридкъли печално поклати глава.
— Няма как. Нарушението е извършвано в продължение на много години. Щом не си завършил Университета или не си — Архиканцлерът заговори по-натъртено — извършил велики дела за напредъка на магията, налага се да заръчаме на портиерите8 да намерят въже и…
— Аз, такова… Изглежда спасих света два-три пъти. Не се ли брои?
— Някой от Университета видя ли те да го правиш?
— Не ми се вярва. — Ридкъли поклати глава.
— Значи не е достатъчно. Жалко, защото ако бе извършил велики дела за напредъка на магията, бих ти позволил да имаш и шапката, и онова, върху което я носиш.
8
Портиерите на Невидимия университет са прословути с твърдостта на главите си, неподатливостта си на разумни обяснения и вкорененото им убеждение, че без тях „това свърталище“ ще пропадне безвъзвратно.