— Държа да остана неосведомен по въпроса.
— Освен това — продължи Ридкъли — онези там са… ъ-ъ, чужденци. Мислех си, че имат предостатъчно свои магьосници.
— Едва ли аз мога да ви осветля по въпроса.
— И не знаем за каква цел им е нужен магьосникът, така ли?
— Не знаем. Убеден съм обаче, че все ще намерите някого, от когото да се лишите без особени затруднения. Струва ми се, че сте мнозина там, в Университета.
— Исках да кажа, че чужденците може да са намислили някаква ужасяваща злина. — Незнайно защо Архиканцлерът пак се сети за Декана и изведнъж се ободри. — Как мислите, дали няма да се задоволят просто с голям магьосник, а?
— Оставям това изцяло на вашата преценка. Но ще бъда доволен, ако до довечера мога да изпратя на свой ред съобщение, че Най-големият магьосник е потеглил накъдето трябва. После можем да забравим случая.
— Естествено ще бъде извънредно трудно да върнем колегата — промърмори Ридкъли, а Деканът все не му излизаше от ума. — На практика ще бъде невъзможно — добави той с неуместна радост. — Сигурно ще се мъчим месеци наред, но напразно. Да, ще опитаме всичко по силите си, само че няма да постигнем успех. По дяволите!
— Виждам, че горите от нетърпение да приемете предизвикателството на тази трудна задача. Не ме оставяйте да ви губя времето, вместо да се втурнете към Университета и да вземете съответните мерки.
— Хм, все пак… магесник. Напомня ми смътно за нещо. Виждал съм я тази дума.
Акулата не се замисли. Този процес е неприсъщ за акулите. Знакът „=“, общо взето, изчерпва мисленето им. „Виждам“ = „изяждам“.
Но докато пореше лагуната като стрела, мозъчето й се просмукваше полека с определени екзистенциални опасения, по-простичко казано — със съмнения.
Знаеше, че е най-голямата акула наоколо. Всички, които бяха дръзнали да й се опълчат, или избягаха, или се натъкнаха на доброто старо „=“. И все пак тялото й твърдеше, че нещо я догонва със страховита скорост.
Обърна се грациозно във водата и тутакси видя стотици крака и хиляди пръсти, сякаш ненадейно попадна в магазин за деликатеси.
Много неща се вършеха в Невидимия университет и за жалост обучението беше сред тях. Преподавателите отдавна бяха застанали безстрашно лице в лице с препятствието и бяха усъвършенствали всевъзможни методи, за да го заобиколят. Никой не възразяваше, защото студентите правеха съвсем същото.
Системата действаше без засечки и както често става, полека се превръщаше в традиция. Нямаше спор, че се изнасят лекции, защото бяха вписани черно на бяло в учебната програма, фактът, че никой не присъства, беше несъществена дреболия. Понякога се чуваха твърдения, че в такъв случай лекциите не се изнасят изобщо, но никой не ги посещаваше, за да провери дали е вярно. Освен това бе изтъкнат контрааргументът (от Лектора по Оплетено мислене3), че лекциите се провеждат по Същество, значи всичко е наред.
Затова обучението в Университета се опираше предимно на прастария метод да събереш множество млади хора в близост до множество книги с надеждата, че нещо ще прескочи от едното множество в другото. А младите хора съответно се поставяха в близост до кръчмите и пивниците със същата надежда.
Беше средата на следобеда. Професорът по Неопределени изследвания изнасяше лекция в учебна зала 3Б, а задрямването му по същото време в кресло пред камината беше формална подробност, на която никой тактичен човек не би наблегнал.
Ридкъли го срита в глезените.
— Ох!
— Извинявай, че те прекъсвам, Професоре — нехайно изрече архиканцлерът. — Боговете да са ни на помощ, но трябва да свикам Съвета на магьосниците. Къде са останалите?
Професорът си разтърка краката.
— Знам, че Лекторът по Съвременни руни по програма е в зала ЗБ4. Но не знам къде е всъщност. Заболя ме, да знаеш…
— Събери всички. В моя кабинет. След десет минути.
Ридкъли разчиташе безрезервно на този подход. Един не толкова праволинеен ръководител би започнал да обикаля Университета, за да издири нужните му хора. Ридкъли обаче намираше само едного и му вгорчаваше живота, докато всичко станеше според желанията на Архиканцлера.5
Нищо в природата нямаше толкова много стъпала. Вярно, разни твари можеха да се похвалят с множество крака — онези гърчещи се, влажни неща под камъните, — но пък техните крака завършваха простичко, без никакви финтифлюшки като пръсти.
Същество, по-схватливо от акулата, би станало поне малко предпазливо.
Но свойството „=“ се намеси коварно и я тласна напред.
4
Всички виртуални лекции се изнасят в зала 3Б, която между другото не може да бъде открита в архитектурния план на Университета и освен това, според общото мнение, е безкрайна по размери.
5
Подходът е присъщ на почти всички мениджъри, както и на неколцина от по-изтъкнатите богове.