Така акулата направи първата си грешка.
А в подобни обстоятелства „една грешка“ = „небитие“.
Ридкъли чакаше нетърпеливо, а старшите магьосници се точеха един по един, откъснати без време от важните си занимания в зала 3Б. Знае се, че старшите магьосници имат нужда от много лекционни часове, за да смелят подобаващо погълнатата храна.
— Всички ли сте тук? Да, тук сте. Сядайте сега и ме слушайте внимателно. Тъй… Значи, при Ветинари не е долитал никакъв албатрос. И не е изминал цялото разстояние чак от Уравновесяващия контиент, нито пък носи смахнато послание, с което явно ще трябва да се съобразяваме. Проумяхте ли?
Старшите магьосници се споглеждаха.
— Ами… Май някои подробности имат нужда от допълнителни разяснения — престраши се Деканът.
— Може би защото ви говорех с езика на дипломацията.
— А дали ще те затрудни прекалено да бъдеш малко… хм… по-недискретен?
— Трябва да пратим магьосник в Уравновесяващия континент — отсече Ридкъли. — И то до времето за следобедния чай. Помолили са Ветинари да имат на разположение Най-големия магьосник и май се налага да им подберем някого. Само че го пишат „магесник“…
— Ууук?
— Кажи, Библиотекарю.
Библиотекарят на Невидимия университет, който до този миг дремеше с глава на масата, вече се бе изопнал от прилив на бодрост. Бутна енергично креслото си и размахал ръце, за да пази равновесие, напусна стаята в тромав бяг.
— Май си спомни, че някой не е върнал книга навреме — подсмихна се Деканът. Сниши глас: — Между другото само аз ли смятам, че присъствието на маймуна сред персонала накърнява престижа на Университета?
— Само ти — невъзмутимо потвърди Архиканцлерът. — Имаме единствения библиотекар, който може да откъсне с крак нечия ръка. Това вдъхва респект у хората. Онзи ден шефът на Гилдията на крадците ме питаше дали не можем да превърнем и техния библиотекар в маймуна. Да не говорим пък, че е единственият сред вас, мухльовци, които успява да остане буден повече от час на ден. Както и да е…
— Да, но според мен това е срамно — упорстваше Деканът. — И не може дори да се твърди, че е истински орангутан. Четох книга за видовете маймуни. Там пише, че господстващият мъжкар в групата имал огромни издути бузи. Да сте забелязвали Библиотекарят да има такива бузи? Едва ли. И…
— Декане, млъкни! — прекъсна го Ридкъли. — Чудя се дали да те пусна в командировка до Уравновесяващия континент.
— Не виждам защо повдигането на един напълно уместен въпрос трябва да… Моля?!
— Искат Най-големия магьосник. Защо ли се сетих първо за теб, а?
„Защото си единственият измежду познатите ми, който успява да седи на два стола едновременно“ — добави на ум.
— В Империята? — изписка Деканът. — Мен?! Нали там мразят чужденците?
— И ти ги мразиш. Значи ще се погаждате превъзходно.
— Дотам има шест хиляди мили! — хвана се за друга сламка жертвата. — Всеизвестно е, че такова разстояние е прекалено голямо за магии.
— Ъ-ъ… Всъщност това твърдение е неправилно — прозвуча глас откъм другия край на масата.
Всички се озърнаха към Пондър Стибънс, най-младия и потискащо усърден член на преподавателския състав. Подмяташе в ръцете си сложен механизъм от плъзгащи се дървени летвички и зяпаше колегите си над горния му край.
— Ъ-ъ… Няма да е особено труден проблем. Макар досега да се е смятало за неосъществимо, аз съм сигурен, че всичко е въпрос на компенсиране на кинетична енергия и относителна скорост.
След думите му настъпи тишина, изпълнена с недоумение и подозрение, както ставаше обикновено.
— Относителни скорости… — смотолеви Ридкъли.
— Ами да.
Пондър се загледа в своя прототип на логаритмична линийка и зачака. Знаеше, че Архиканцлерът ще вметне някоя забележка, за да покаже на останалите, че все нещо е схванал.
— Да, майка ми се превръщаше в истинска мълния, когато…
— Говоря за това колко бързо се движат нещата в сравнение с други неща — намеси се Пондър, макар и малко късно. — Би трябвало да го направим съвсем лесно. Ъ-ъ… С Хекса.
— А, не! — Лекторът по Съвременни руни избута креслото си назад. — Само това не! Бърникаш в онова, което не разбираш.
— Нали сме магьосници все пак — натърти Ридкъли. — От нас се очаква именно да бърникаме в онова, което не разбираме. Ако се помайваме, докато го разберем, никога нищичко няма да свършим.
— Вижте какво, не съм против да призовем някой демон и да го разпитаме — заусуква Лекторът. — Няма лошо. Но да сглобяваш механична измишльотина, за да мисли вместо теб, това е… това е против Естеството! Трябва ли да напомням — продължи вече не толкова мрачно, — че при решаването на миналия проблем проклетията ти гръмна и после не можахме да се отървем от мравки.