— Вярно е — озъби се Лекторът по Съвременни руни срещу Декана, който пък веднага се наежи.
— Нищо не знам за онази история. Тогава не бях Декан.
— Е, да, ама пак беше от старшите преподаватели.
— И така да е, случи се, че точно по онова време гостувах на леля си, ако искаш да знаеш…
— Едва не взривили целия град!
— …а тя живее чак в Куирм.
— И Куирм не остана незасегнат, спомням си добре.
— Близо до Куирм живее. Наоколо! Даже не е толкова близо. Доста път има по брера…
— Ха!
— Лекторе, а ти май си прекалено добре осведомен за онзи инцидент… — пусна усмивчица Деканът.
— Аз… Какви ги дрънкаш?! Аз… се занимавах усилено с изследвания по онова време. Дори не забелязвах какво става край мен…
— Половината Университет се разхвърча на парчета! — Деканът се опомни изведнъж и добави: — Поне така разправяха по-късно. Когато се върнах от гостуването при леля.
— Да, но вратата ми е много дебела и не пропуска звуци…
— И освен това знам, че Старшият дискусионен наставник е бил тук, защото…
— …защото е тапицирана с онова зеленото кече и не се чува дори…
— Подремна си да време е ми май.
— Всички си затворете устите на секундата! — Архиканцлерът впи в околните яростен поглед, изпълнен с ясната невинност на човек, който поначало е лишен от въображение, а и наистина, съвсем правдиво, е бил на стотици мили оттук по време на последния срамен скандал в Университета.
— Точно така — похвали ги, щом настъпи тишина. — Да разбирам, значи, че онзи Ринсуинд е малко нещо идиот, а? Декане, само ти говори. Другите да си мълчат.
Деканът изглеждаше смутен.
— Ами, ъ-ъ… Тоест не виждам никакъв смисъл. Той дори не умее да прави свестни магии. Каква полза от него? Пък и… където отива Ринсуинд — Деканът сниши глас, — неприятностите вървят по петите му.
Архиканцлерът забеляза, че магьосниците се скупчиха по-наблизо, сякаш да си вдъхват смелост взаимно.
— На мен ми звучи добре — отбеляза той. — Няма по-подходящо място за неприятностите. Става зле, като минат пред теб и ти се изпречат.
— Не ме разбра правилно — промърмори Деканът. — Неприятностите го следваха по петите на стотиците си малки крачета.
Усмивката си остана на устните на Ридкъли, но лицето му се скова.
— Декане, да не си гълтал от хапчетата на Ковчежника?
— Муструм, уверявам те…
— Ами тогава недей да плещиш глупости.
— Както кажеш, Архиканцлер. И все пак си наясно, че може да минат години, докато го открием, нали?
— Хм — намеси се отново Пондър, — ако имаме тавмичните му данни, според мен Хексът ще свърши работата за не повече от ден…
Деканът го опари с поглед.
— Това не са никакви магии! — отсече възмутено. — Най-обикновено… инженерство!
Ринсуинд преджапа плиткото. С остър кремък отсече върха на кокосов орех, който бе оставил в сенчеста локвичка. Надигна го към устните си.
Върху него падна нова сянка.
— Здрасти — изрече тя нерешително.
Въпреки всичко не беше напълно невъзможно, ако говориш достатъчно дълго на Архиканцлера, да пробуташ някой и друг факт в главата му.
— Я да проверя правилно ли ви разбрах. Онова приятелче Ринсуинд е било преследвано едва ли не от всяка армия по света, животът го е подмятал като грахче върху тъпан. Отгоре на всичко май единствен сред магьосниците знае нещо за Ахатовата империя, защото се сприятелил с… — той си погледна записките — …с „дребния очилат чудак“, пристигнал оттам, който му подарил смехорията с много крачета, дето все я споменавате много уклончиво. И добре се оправя с езиците. Дотук всичко вярно ли е?
— Абсолютно, Архиканцлер — потвърди Деканът. — Ако искате, наречете ме тъпанар, но не проумявам кому и за какво е нужен.
Ридкъли отново се взря в записките си.
— Да смятам ли, че ти си решил да отидеш вместо него?
— Не, разбира се…
— Декане, аз пък мисля, че не си прозрял нещо очевадно — ухили се Архиканцлерът прекалено весело. — Най-малкият общ знаменател, образно казано. Копелето умее да оцелява. Направо е гений в това. Открийте го. Докарайте го. Все ми е едно къде ще го търсите. Ами ако горкият скапаняк пак се е натъкнал на нещо страшно!
Кокосовият орех не помръдна в ръката му, но очите на Ринсуинд зашариха лудешки наляво-надясно.
В полезрението му се появиха три фигури. Несъмнено бяха женски. Всъщност преливаха от женственост. Не носеха кой знае колко дрехи, а косите им изглеждаха твърде изящно вчесани за хора, които допреди малко са гребали в голямо бойно кану. Често е така с войнствените амазонки.
Тънка струйка кокосово мляко се стичаше от върха на брадицата му.