— Добре де, как ще започнем? — промърмори Коен. — Някой ще надуе свирката за началото ли? Или почваме да викаме и нападаме?
— Обикновено се започва по общо съгласие — обясни господин Сейвлой.
— Аха.
Коен пак се обърна към гъстата гора от копия и бойни знамена. Стотици хиляди воини изглеждаха като адски много хора, погледнати отблизо.
— Сигурно никой от вас — проточи той — не е измислил нещо страхотно, за което да си е мълчал до последния миг?
— Мислехме, че ти си се сетил за нещо — учуди се Тръкъл.
Неколцина конници се отделиха от всяка армия и спряха благоразумно на повече от хвърлей копие. И зачакаха.
— Добре, ясно значи — промълви Коен. — Много неприятно, ама ще трябва да си приказваме с тях за капитулация.
— Не! — Господин Сейвлой се изненада на своя гръмко отекнал глас. — Няма да оцелеете, ако се предадете. Просто няма да умрете веднага.
Коен си почеса носа.
— Какъв беше тоя флаг… за приказки, без да те пречукат на място?
— Червен. Но виж, няма смисъл да…
— Ама че щураци! Червено за предаване, бяло за погребения. Все едно. Някой има ли нещо червено?
— Нося носна кърпичка — предложи господин Сейвлой. — Но е бяла.
— Давай.
Учителят-варварин се раздели крайно неохотно с тоалетната принадлежност, а Коен извади малък назъбен нож от пояса си.
— Не мога да повярвам! — Господин Сейвлой с мъка сдържаше сълзите си. — Коен Варварина да говори за капитулация с такива типове!
— Те ти го влиянието на цивилизацията. Сигурно ми се е размекнал мозъкът.
Коен драсна с ножа по ръката си и притисна кърпичката към тънката струйка.
— Готово. Чудничко червено знаме.
Ордата закима одобрително. Беше изумително символичен, геройски и вероятно глупашки жест, който обаче не остана незабелязан и от най-близките войници.
— Ти, Даскале, и ти, Тръкъл, идвате с мен.
— Ще те завлекат в тъмницата! — опита се да го вразуми господин Сейвлой. — Техните палачи могат да запазят живота ти години наред!
Поклати глава и се повлече след другите двама.
Лорд Хонг вдигна забралото на шлема си и ги изгледа от висотата на седлото.
— Ей ти го червеното знаменце — ненужно посочи Коен мокрия парцал на върха на меча си.
— Да, насладихме се на малкото представление. Обикновените войници може и да са изтръпнали, варварино, но мен няма да впечатлиш.
— Твой проблем. Дойдохме да говорим за капитулацията.
— Аха! Не искате да се перчите повече. Добре, предайте оръжията си и ще ви отведат обратно в двореца.
Коен и Тръкъл го зяпнаха.
— Как тъй ще си предаваме оръжията?
— Нали ще обсъждаме вашата капитулация?
— Нашата ли?!
Устните на господин Сейвлой бавно се разтеглиха в широка налудничава усмивка. Лорд Хонг се вторачи в Коен.
— Нима искаш да повярвам, че си дошъл да искаш от нас… — Приведе се над седлото и се взря изпитателно във варварите. — О, да, така е. Ама че сте празноглавци! Вярно ли е, че можете да броите само до пет?
— Мислехме си да не пострадат хора — обясни мило Коен.
— Не, искали сте и вие да не пострадате.
— Не ща да те плаша, ама доста от твоите хора ще си го отнесат.
— Те са селяни — с презрение напомни предводителят.
— Да бе, как забравих. Пък ти си им главатарят. Все едно си играеш шах, а?
— Да, аз съм техен повелител. Ако е необходимо, ще умрат по моя заповед.
Коен му се ухили застрашително.
— Кога започваме?
— Върни се при своята… шайка. И ще започнем скоро.
Лорд Хонг се втренчи в Тръкъл, който бавно разгъна лист хартия и плъзна мазолестия си показалец по него.
— Окаяна… твар, ето кво си ти.
— О, богове! — прошепна господин Сейвлой, който бе съставил списъка с разрешените изрази.
На връщане се чуваше стържене — Коен износваше някой и друг карат от зъбите си.
— „Ще умрат по моя заповед“! Мръсникът дори не е чувал какъв трябва да е истинският вожд. Ама че… копеле!
— Сега какво ще правим? — разпалено попита господин Сейвлой. — Ще изпеем ли някакъв боен химн?
— Просто ще чакаме.
— Туй си е голяма част от битката — да чакаш — съгласи се Уили Момъка.
— А, да, чувал съм го и от други. Дълги периоди скука, последвани от кратки вълнения.
— Не е точно тъй — поправи го Коен. — Къси периоди чакане, последвани от дълъг период на смърт.
Ринсуинд се запъти към могилата. Пътеките и мостчетата уж бяха прокарани привидно случайно, но водеха все натам. В момента имаше нужда от пещера или уютно…
Спря и помисли.
— А, не, няма да ме минете с този номер. Ще вляза в удобно изпречила ми се пещера, отвътре ще изскочи дребен злонамерен старец или пък ще се отвори тайна вратичка… И ето ме отново насред опасностите. Правилно. Този път оставам на открито.