За негова изненада постройката на върха се оказа ръждясала. Просто цялата беше направена от желязо. На пода вътре имаше малко изоставени гнезда и навят от бурите боклук, иначе не се мяркаше никой. Не приличаше на добро скривалище. Преследвачите първо биха надникнали в пагодата.
А около света вече се събираше стена от облаци. Навсякъде проблясваха мълнии, отекваха гръмотевици — не сравнително умерени и предпазливи като при бясна лятна буря, ами такива, от които направо се цепеше небето.
Полето обаче си оставаше притиснато от тежка жега. Въздухът сякаш се сгъстяваше. Скоро щеше да се изсипе истински потоп.
— Да намеря място, където да не ме забележат — мърмореше си Ринсуинд. — И да се сниша. Само така! Защо да ми пука? Другите да си оправят проблемите, какво ме засяга?
Хлъзна се надолу в поредната яма. На дъното имаше суха трева и мъх.
Въздухът беше като в пещ, като че напиращата буря изтикваше пред себе си горещината.
В един миг пръстта под него изскърца и хлътна коварно. Ринсуинд не смееше да диша, за да не натежи прекалено. До болка ясно му беше какъв ще е резултатът от отчаян опит да изскочи…
Много бавно сведе глава и погледна под краката си. Май стоеше върху някаква носеща греда, но сипещата се край нея пръст подсказваше дълбока дупка отдолу.
Гредата щеше да поддаде всеки миг.
Ринсуинд се хвърли напред. И опората под краката му се свлече… после спря неочаквано. Сухи бучици и камъчета пропадаха неуморно около него.
Като специалист по заплахите за живота му той усещаше, че е над голяма дълбочина… тоест височина от неговата гледна точка.
Гредата пак се размести.
Според Ринсуинд оставаха две възможности. Да пропадне към незнайната си участ в мрака или да стои върху гредата, докато накрая все пак пропадне заедно с нея към незнайната си участ в мрака.
Но за негова огромна радост се появи и трета възможност. С върха на обувката си напипа нещо, корен или стърчащ камък. Пое част от тежестта му. Поне застина в неустойчиво равновесие — нито се отърва, нито се сурна надолу. Временно спасение, разбира се, но Ринсуинд отдавна смяташе, че животът е поредица от навързани временни спасения.
Бледожълта пеперуда със смахнати черни шарки по крилцата се появи в ямата и се настани върху единственото отличаващо се цветно петно — шапката му.
И дървото изпука леко.
— Дръпни се! — учтиво помоли Ринсуинд, боеше се дори от тежките думи. — Върви си!
Пеперудата сви крилца и се настрои за малко слънчеви бани. Ринсуинд изду долната си устна и се опита да духне нагоре.
Стреснатото насекомо отлетя и отвърна инстинктивно на заплахата. Размаха крилца по особен начин.
Клонките на храстите се разлюляха. Кълбящите се в небето облаци се извиха в необичайни форми.
Появи се още един — с големината на ядосан сив балон. И заваля. Не изобщо, а конкретно. Точно върху квадратния метър, съдържащ Ринсуинд и шапката му.
Една мъничка мълния го жилна по носа.
Скоро шапката подгизна достатъчно, прогнилото дърво поддаде и Ринсуинд пропадна неизбежно към незнайната си участ в мрака.
Той си потупа джобовете и произнесе мантрата, с която дори незапознатите с магията хора си помагат в търсенето:
— Кибрит, кибрит, имах кибрит тук някъде!
Напипа клечка и я драсна трескаво върху нокътя на палеца си. Малкото димно жълто кълбо освети пръстите му и част от ръкава.
Ринсуинд се престраши да направи няколко крачки, преди да се е опарил.
Не се чуваха никакви звуци. В такава подземна кухина очакваш да чуеш капеща вода, само че тук беше доста сухо.
Той вдигна втората клечка над главата си, за да провери къде е таванът.
И се вторачи в двуметров воин, усмихващ се насреща му.
Коен пак завъртя глава.
— Ей сегичка ще ни залее тоя порой. Кво небе само…
В плътните кипящи кълба над тях имаше сериозно присъствие на червено и пурпурно, може би от неспирно мятащите се светкавици във вътрешността на облаците.
— Даскале, ти нали знаеш всичко. Оня облак що е такъв?
Господин Сейвлой се взря в далечината. Ниско над хоризонта имаше и жълтеникав облак, всъщност тъничка ивица, сякаш слънцето се опитваше да проникне отвсякъде.
— Привижда ли ми се — промълви смаян бившият учител — или наистина се разширява с всяка секунда?
Калеб пък оглеждаше нехайно вражеските позиции.
— Доста от тия типове се щурат напред-назад на кончетата си. Дано се размърдат най-сетне. Няма да киснем тук цял ден!
— Аз гласувам да нападнем, та да ги стреснем — изкряка Хамиш от количката.