Ринсуинд заобиколи, докато се озова пред плоча, наглед от злато, поставена на пода под една статуя.
Знаеше, че в гробниците често има паметни надписи, макар да се питаше кой ли би трябвало да ги чете. Боговете ли? Че те и без това знаят всичко за мъртвеца.
Пиктограмите на плочата обаче казваха простичко: „Едно Слънчево Огледало“.
Нито дума за величави завоевания, никакъв списък от бляскави успехи. Дори не се споменаваше за мъдрост или бащински грижи за народа. Изобщо липсваше обяснение. Сякаш самото му отсъствие подсказваше: „Знаеш ли името, знаеш и всичко друго.“
Статуята като че беше изработена от порцелан и изрисувана до пълно правдоподобие. Едно Слънчево Огледало изглеждаше обикновен човек. Никой не би го посочил в тълпата като потенциален император. И все пак този мъж с малката закръглена шапчица, малкия закръглен щит и малките закръглени човечета на малки закръглени кончета бе обединил хиляди враждуващи кланове в една велика Империя, често използвайки за спойка кръвта на поданиците си.
Ринсуинд примижа отблизо срещу статуята. Може би се заблуждаваше, но му се стори, че вече бе виждал тези стиснати устни и присвити очи… на лицето на Чингис Коен.
Изражението на човек, който абсолютно от никого и от нищо не се бои.
Малката лодка отплава към далечния край на сребристото езерце.
Едното от стъклените кълба просветна, стана мътночервено и угасна. След него друго.
Време беше да се измъкне оттук.
Забеляза още нещо. В подножието на статуята бяха оставени шлем, чифт ръкавици и два тромави ботуша.
Ринсуинд взе шлема. Не му се стори особено здрав, затова пък беше лек. Обикновено изобщо не се грижеше за предпазно облекло, защото знаеше коя е най-добрата защита — да отпрашиш към другия континент. Този път обаче идеята за броня си имаше и привлекателните страни.
Свали си шапката, нагласи шлема на главата си, смъкна забралото и нахлупи шапката отгоре.
Нещо заблещука пред очите му и Ринсуинд се вторачи в собствения си гръб. Картината беше доста едрозърнеста, и то само в оттенъци на зеленото.
Вдигна забралото облещен.
Езерцето си беше на мястото.
Свали забралото.
И видя себе си на петнайсетина стъпки, с шлема на главата.
Размаха ръка и фигурата повтори жеста.
„Добре, какво толкова? Магически шлем. Можеш да се гледаш отдалеч. И да се смееш, докато се препъваш в някоя дупка, която не си видял, защото ти е точно под краката.“
Пак вдигна забралото и огледа придирчиво ръкавиците. И те бяха леки като шлема, но твърде грубовати. Подходящи за размахване на меч, но не и за изкусен занаятчийски труд.
Надяна едната. Веднага се чу бръмчене и на широкия маншет светна редица от картинки. Войници — копаещи, сражаващи се, катерещи се…
Аха. Магическа броня. Нормално. В Анкх-Морпорк никога не се бе радвала на популярност. Разбира се, лека е. Можеш да я направиш тънка като плат. Само че губи свойствата си в най-неподходящите мигове. Последните думи в живота на мнозина някогашни владетели са били: „Не можеш да ме убиеш, защото имам магическа… Ооох!“
Но защо да не си послужи с нея? Нищо, че е стара. Не му тежеше, а и калта около Хунхун съвсем му съсипа старите ботуши.
Ринсуинд обу двата ботуша, поставени пред статуята.
„И сега какво?“
Изправи се. Зад него със звука от пуснати на пода седем хиляди саксии Червената армия застина в стойка „мирно“ под все още съскащите мълнии.
Хексът се бе разраснал още малко през нощта. Ейдриън, който беше дежурен, за да храни мишките, да навива часовниците и да почиства умрелите мравки, се закле, че нищичко не е пипал и никой друг не е влизал.
Само че на мястото на тромавите кубчета с буквите и символите имаше перодръжка насред плетеница от въженца и макарички.
— Гледай — изнервен промълви Ейдриън и припряно набра с лостовете простичка задача.
Мравките защъкаха. Зъбните колелца се завъртяха. Всичко заскърца толкова остро, че Пондър неволно направи крачка назад.
Перодръжката се заклати към мастилница, потопи се, върна се над подпъхнатия от Ейдриън лист и започна да пише.
— Пуска по някое мастилено петънце — безпомощно съобщи студентът. — Какво става?
И Пондър бе мислил. Заключенията му не го утешаваха.
— Ами… знае се, че книгите, съдържащи магия, започват… да се осъзнават по малко. А пък ние напранихме машина за…
— Нима твърдиш, че е жива?
— Е, хайде сега, да не се впускаме в окултните дебри — с пресилена бодрост го укори Пондър. — В края на краищата сме магьосници.
— Пак ли човъркаме в неща, от които си нямаме и понятие?