Една от жените излезе напред, отметна рус кичур и му се усмихна лъчезарно.
— Знам, че звучи малко неправдоподобно — започна тя, — но аз и моите сестри сме представителки на още неоткрито племе, чиито мъже бяха погубени от смъртоносна, но кратка и засегнала само тях епидемия. Сега обикаляме тези острови в търсене на мъж, за да продължим рода си.
„Ей, колко тежи човечето според вас?“
Веждите на Ринсуинд подскочиха на челото му, а жената свенливо сведе поглед.
— Сигурно се чудиш защо всички сме руси и светлокожи, докато другите жители на архипелага са мургави. Поредната генетична случайност, нали разбираш.
„Шейсет, най-много шейсет и пет кила. Добави и едно-две кила мръсотия и парцали. Ъ-ъ… А открихте ли… нали се сещате… ОНОВА?“
„Всичко ще сплескаме накрая, господин Стибънс, ще видите. Знам си аз.“
„Та той е само на шестстотин мили оттук! Определили сме точно собствените си координати, той пък е в подходящата за прехвърляне половина на Диска. Всичко съм пресметнал с Хекса, няма как да сбъркаме.“
„Да де, ама никой ли не вижда… онова… с крачетата?“
Веждите на Ринсуинд вече играеха странен танц. Тих задавен звук се изтръгна от гърлото му.
„Не, не виждам… онова. Ей, хора, стига сте ми пръскали слюнки по кристалното кълбо!“
— Разбира се, ако дойдеш с нас, обещаваме ти… земни чувствени наслади, за каквито само си мечтал досега…
Кокосовият орех тупна на пясъка. Ринсуинд преглътна тежко. В очите му искреше трескав гладен поглед.
— Може ли да… да ми ги направите на пюре? — изцвили той.
„СЕГА!“
В първия миг усети някакъв натиск. После светът се отвори пред Ринсуинд и го засмука.
Проточи се напред и изтъня.
Край него се стрелкаха размазани от скоростта облаци. Когато отново посмя да отвори очи, далеч пред него се мержелееше тъмна точица.
След секунда се превърна в плътен облак от предмети. Два тежки тигана, голям бронзов свещник, няколко тухли, стол и купа за желе, измайсторена като замък.
Цапардосаха го поред, а купата дори издрънча сякаш присмехулно, отскачайки от главата му.
Следващото нещо беше осмоъгълник. От тебеширени линии.
Ринсуинд се стовари в него.
Ридкъли се вгледа критично.
— Не бих казал, че има дори шейсетина килограма. Е, както и да е… Добре се справихте, господа.
Раздърпаното плашило насред осмоъгълника се изправи немощно на крака и угаси с длани няколко минипожара, разгорели се по дрехите му. Огледа се тъпо и изблея:
— Хехехе?
— Нищо чудно засега да не се ориентира — уместно отсъди Архиканцлерът. — В края на краищата измина шестстотин мили за не повече от две секунди. Внимавайте да не го стреснете прекалено.
— Като с лунатиците ли? — попита Старшият дискусионен наставник.
— Защо пък намесваш лунатиците?
— Ами събудиш ли ги изведнъж, окапват им краката. Баба ми се кълнеше, че точно така ставало.
— А сигурни ли сме, че това е Ринсуинд? — недоверчиво попита Деканът.
— Разбира се, че е той! — възмути се Старшият наставник. — Нали го издирвахме часове наред по света?
— Не е изключено да сме призовали някоя опасна окултна твар — озъби се непреклонно Деканът.
— Виждаш шапката и се съмняваш?!
Беше островърха шапка. Или поне личеше намерението да е такава. Подобие, изработено от бамбукови трески и листа от кокосова палма, може би с надеждата да привлече духнал наблизо повей на магьосничество. Раковини, привързани със стръкчета трева, образуваха на шапката буквите МАГЕСНИК.
А съществото, на чиято глава се мъдреше тя, сякаш гледаше право през сборището. Изведнъж движенията му станаха целеустремени, то се измъкна рязко от осмоъгълника и тръгна към вратата, зад която беше коридорът.
Магьосниците го последваха предпазливо.
— Не знам дали да вярвам на баба ти. А тя колко пъти е виждала това необичайно явление?
— Де да знам. Не искаше да си признае.
— Ей, знаете ли, че Ковчежникът доста нощи броди насън?
— Сериозно?
Ринсуинд — ако той беше призованото същество — излезе на площада Сатор.
Наоколо имаше плътно гъмжило. Въздухът трептеше над мангалите, около които свещенодействаха продавачите на лешници и горещи картофи, в него отекваха традиционните за Анкх-Морпорк подвиквания.6
Олюляващата се фигура се примъкна към кльощав мъж, наметнат с огромно палто, който печеше нещо на малка скара в широк поднос, провесен на врата му.
Вероятният Ринсуинд се вкопчи в края на подноса.
— Имаш… ли… картофи? — нададе гърлен рев плашилото.
— Картофи ли? Нямам, достопочтени господине. Затова пък предлагам наденички в хлебче.
6
Например: „Ооох!“, „Ъъъх!“, „Я си ми върни паричките, мошенико гаден!“, „Ти на това лешници ли му викаш, а? Аз пък му викам въгленчета!“