— Ъ-ъ… Чингис — подръпна ръкава му бившият учител.
— Я ме погледнете! Откак се помня, все глави режа, пък с кво имам да се похваля?
— Коен!…
Лицата на стражите се разкривяваха в маски на ужас.
— Коен!!!
— Що ме дърпаш?
— Моля те, обърни се.
Половин дузина червени бойци пристъпяха по улицата. Тълпата се кокореше в безмълвна вцепеняваща уплаха.
— Огледай ги внимателно! Не са тролове. Движат се като някакви механизми. Не ти ли е интересно?
— Не — разсеяно отрече Коен. — Абстрактното мислене не е присъщо за психическите процеси на варварските герои. Та докъде я бях докарал? — Той въздъхна. — Да, бе. Айде сега, момчета, казвайте — ще умирате ли или що?
Двамата стражи се бяха сковали от страх. Коен вдигна меча. Господин Сейвлой вдиша с пълни гърди, хвана ръката му и кресна:
— Веднага му отворете портата!
Миг на бездиханна тишина. Той побутна Коен и изсъска в ухото му:
— Дръж се като Император!
— Кво искаш?… Да се кикотя, да мъча хората? Да имаш да вземаш!
— Не! Както трябва да се държи Императорът!
Коен го изгледа с недоумение и се изпречи на стражите.
— Добре се държахте. Вашата вярност ви прави… как беше, бе? Да, чест. Продължавайте така и ще се погрижа за повишението ви. Сега да влизаме вътре, иначе моите саксиени хора ще ви отрежат краката, та да пълзите в канавката, докато си търсите главите!
Стражите се спогледаха, захвърлиха оръжията си и се проснаха по лице.
— И да ставате веднага, чухте ли! — малко по-благо заповяда Коен. — Ей, Даскале!
— Казвай.
— Вече съм Император, а?
— Я да помисля… Войниците от пръст като че са на наша страна. Народът смята, че ти си победил. Още сме живи. Да, виждам, че се справихме.
— Щом съм Император, ще заповядвам на всички кво да правят, нали?
— Непременно.
— Ама както трябва, нали се сещаш? Със свитъци и печати. А скапаняци в униформи ще надуват роговете и ще врещят: „Ей туй иска той от вас!“
— Разбирам. Искаш да направиш прокламация.
— Позна. Никакво пълзене в прахта повече! Тръпки ме побиват. Никой никому няма да се кланя до земята, чухте ли ме всички? Като ме видите, може да отдавате чест или да ми давате пари. Но да не съм ви видял повече да си блъскате главите в пода! Сега го напиши туй както се полага.
— Ей сега. И…
— Стой, бе, не съм свършил. — Коен прехапа устни в непривично мисловно усилие. Червените бойци бяха застинали неподвижно. — Ъхъ… Добави, че пускам всички затворници без ония, дето са вършили истински гнусотии. Като отровителство например. Дреболиите ти ще ги съчиниш. Всички палачи си губят главите тутакси, ясно? И всеки селянин получава безплатно прасе или нещо подобно. — Той сведе поглед към стражите. — На кого казах да става, бе? Кълна се, че следващия нещастник, който целуне земята пред мен, ще го сритам там, дето най-боли. Отваряйте портата.
Тълпата се развика ликуващо. И последва Ордата в нещо средно между революционен устрем и почтително пристъпяне на пръсти.
Теракотените бойци останаха отвън. Единият се запъти към стената и накрая се блъсна в нея. Олюля се като пиян, но накрая успя да застане на крачка от стената. Вдигна тромаво ръка и започна да пише с пръст по мократа мазилка:
ПОМОШТ ПОМОШТ АС СЪМ ЕЙ ТУК НА ПУЛЕТУ ПОМОШТ НЕ МОГА ДА Я СМЪКНА ТАЙЗИ ПРОКЛЕТЪ БРОНЙЪ
Коен размаха меча си.
— Свалете ги тия сандали, бе! Изподрахте ми пода!
— Вчера не ти пукаше за пода — изръмжа Тръкъл.
— Не беше мой.
— Твой си беше — напомни господин Сейвлой.
— Ама не истински. Правото на завоевателя, туй е то! Кръв да има. Хората само от кръв разбират. Влизаш, превземаш, а те се хилят. А като има море от кръв… Тогаз се сепват.
— И планина от черепи — доволен добави Тръкъл.
— Глей я само историята! Чуеш ли за някой крал, че управлявал свястно, вече ти е ясно що за грамадно брадато копеле е бил, трошил е глави на воля и се е смял до припадък. А който измислял правилни закони, чел книжки и искал да изглежда умен… „А, добър беше, ама май не ставаше за крал.“ Друго няма да дочака от хората.
Господин Сейвлой въздъхна.
— Но аз се надявах да успеем, без никой да пострада. Като си използваме мозъците.
— Не може. Историята не върви тъй. Първо кръвта, после мозъците.
— Трябва да има и по-добър начин от битките! — възкликна господин Сейвлой.
— Има ги всякакви. Ама не вършат работа.
Още една резбована и лакирана врата се отвори пред тях. Залата зад нея беше претъпкана, но хората успяха някак да се притиснат към стените и оставиха Шест Благоприятни Ветрове съвсем сам по средата. Придворните вече се усъвършенстваха в тази маневра.
— А-а… Видяхме Червената армия да се надига от земята… А-а… Точно според предсказанието… А-а… Вие наистина сте въплъщение на Едно Слънчево Огледало…