Дребничкият бирник изглеждаше искрено засрамен. До днес не бе вярвал в легендите, особено в онази за селянина, попълващ всяка година абсолютно честна данъчна декларация.
— Тъй, тъй — небрежно отвърна Коен. Застана пред трона и заби меча си в пода.
— На някои от вас ще им бъдат отсечени главите за тяхно добро. Още не съм решил кого да накажа. А сега някой да заведе Уили Момъка в кенефа.
— Няма нужда. Ония статуи като ни изскочиха в гръб…
— Но къде — с треперещ гласец попита Шест Благоприятни Ветрове — е Най-големият магьосник, който призова Червената армия от земята?
— Хич не го знам.
Теракотен воин влезе с тропот в залата. По него се стичаха капки.
Всички се присвиха от страх. Освен Ордата. Господин Сейвлой бе забелязал, че непознатите опасности или ги ядосваха, или ги учудваха.
Развесели го прозрението, че не са нещо повече от него, просто са други. Бива ги да се опълчват срещу огромни чудовища, но я ги накарай да излязат на улицата и да купят чувал ориз и ще се оплетат…
— Даскале, сега кво да правя? — прошепна Коен.
— Ти си Императорът. Поговори с това творение.
Коен кимна приветливо на червения гигант.
— Добрутро. Хубава работа свършихте навън. Ти и другите момчета получавате почивен ден да садите в себе си здравец или квото още ви хрумне. Ъ-ъ… Имате ли някой старши, та да приказвам и с него?
Теракотеният воин изскърца и вдигна пръст. Притисна два разперени пръста към другата си предмишница и пак вдигна показалец към тавана.
Всички зашумяха, а великанът от изпечена пръст се чукна по едното ухо.
— Но какво ли означава това? — промълви Шест Благоприятни Ветрове.
— Колкото и да е невероятно — подхвана господин Сейвлой, — виждаме един прастар метод за общуване, широко разпространен в земите на призраците-кръвопийци.
— Вие разбирате ли го?
— О, да. По жестовете трябва да се досетите за думата или израза. Опитва се да ни каже… Хм, една дума с две срички. И първата трябва да е…
Опърпана фигура разблъска учтиво множеството. Едното стъкло на очилата й беше спукано.
— Ако позволите, мисля, че ще успея да разгадая бързо посланието…
Дъждът се лееше така, че капките се редяха на опашка една над друга.
Слоят червена пръст тук-там беше дебел по няколкостотин стъпки. Даваше по две-три реколти годишно. Беше богата, плодородна земя. А измокрена ставаше невероятно лепкава.
Оцелелите се бяха измъкнали с мъчителни усилия от бойното поле. Ако не се броят стъпканите, Червената армия не бе погубила почти никого. Ужасът свърши това вместо нея. Несравнимо повече войници загинаха в междуособните схватки или дори от ръцете на своите в блъсканицата при бягството.
Теракотените воини останаха сами на полето. Отбелязваха победата по различни начини. Мнозина обикаляха в кръг. Някои копаеха окоп, чиито стени се свличаха непрекъснато. Отделни бойци се опитваха да изкатерят несъществуващи стени. Имаше и такива, които вероятно в резултат на хилядолетно съхранение при нулева поддръжка се взривяваха в облаци синкави искри.
А плътната пелена от вода заливаше всичко наоколо. Нямаше естествен вид. Все едно морето бе решило да завладее сушата, падайки отгоре й.
Ринсуинд затвори очи. Бронята му беше окаляна. Вече не различаваше картинките и му олекна, защото не се съмняваше, че всичко е оплескал. Изобретателят на бронята явно не я бе предназначил за употреба в дълбока до кръста кал под небесен водопад. От време на време пращеше и искреше. Десният ботуш се сгорещяваше.
А започна толкова добре! После обаче се намеси онова, което вече наричаше „факторът Ринсуинд“. Някой друг магьосник сигурно щеше да изведе армията в застрашителен марш, без да го намокри пороят, след това щеше да я преведе в парад по улиците на Хунхун, хората пък щяха да му хвърлят цветя и да възклицават: „Ето ти го истинския Най-голям магьосник!“
Съзнаваше, че пак се въргаля в блатото на самосъжалението. Както се въргаляше и в калта впрочем. И затъваше. Нямаше смисъл да си дърпа крака — другият хлътваше още по-надолу.
Мълния улучи теракотен боец. Торсът му се взриви, пръскайки наоколо лепкав катран. Краката продължиха още малко и чак тогава спряха.
Мътните поточета носеха нещо. Приличаше на парченце мръсна хартия.
Ринсуинд се подвоуми, протегна се и вдигна нещото на ръкавицата си.
Както и очакваше, оказа се пеперуда.
— Много ти благодаря! — сопна й се горчиво.
Понечи да свие пръсти, но въздъхна и колкото можа по-внимателно избута съществото към върха на показалеца си. Мокрите крилца висяха.