— Извинете, Лорд Хонг — пак се обади натрапникът, — но дали случайно помните Бес Пеларгик? Случката преди около шест години? Струва ми се, че тогава пак се карахте с Лорд Танг. Имаше сблъсъци. Няколко улици бяха изравнени със земята. Нищо особено.
Лорд Хонг за миг притвори клепачи.
— Как се осмеляваш да ми говориш!
— Всъщност няма значение — продължи Двуцветко. — Но ми се ще да си спомните. Аз… много се разгневих. И… хм, искам да се бия с вас.
— С мен? Знаеш ли с кого говориш?
— Уви, да.
Лорд Хонг най-после се съсредоточи върху случката. Денят определено беше неприятен.
— Глупаво нищожество! Дори нямаш меч!
— Ей, четириокият! Дръж!
Двуцветко улови неловко меча на Коен, но едва не падна под тежестта му. И Лорд Хонг извади съвършеното си дълго оръжие от ножницата.
— Чиновнико, ти имаш ли представа за боя с мечове?
— О, не. Важното е някой да ви се опълчи. Каквото и да го сполети след това.
— Да — потвърди Лорд Хонг, оглеждайки смълчаната тълпа. — Нека всички видят какво ще те сполети.
И вдигна меча си.
Въздухът изтрещя. Гръмовното куче се стовари на площада точно пред него. Личеше, че е нажежено. И фитилът му гореше.
После светът побеля.
След време Двуцветко се надигна от плочите. Май беше първият. Който не лежеше, бе избягал отдавна.
От Лорд Хонг се виждаше само една димяща обувка. Но по стъпалата нагоре се точеше прогорена следа.
Двуцветко се запрепъва по нея. Надникна към преобърнатата инвалидна количка.
— Добре ли сте, господин Хамиш?
— Кво?
— Радвам се.
Останалите от Ордата се бяха скупчили на горната площадка. От двореца излизаше пушек. В края на полета си гюллето бе подпалило нещо вътре.
— Даскале, чуваш ли ме? — неуморно повтаряше Коен.
— А, бе, как ще те чуе? Няма с кво! — внушаваше му Тръкъл.
— Може да е още жив — оправда се главатарят.
— Ами, много е мъртъв даже. Живите хора имат повечко… телеса.
— Но останалите сте още живи! — промълви Двуцветко. — А аз видях как гръмна право срещу вас!
— Махнахме се — обясни Уили Момъка. — В туй ни бива.
— Горкият Даскал нямаше нашия опит в бягането от смъртта — поклати глава Калеб.
Коен се надигна.
— Къде е тоя Хонг? — попита мрачно. — Ще го…
— И той е мъртъв, господин Коен.
Варваринът кимна.
— И без туй щях да го очистя заради Даскала.
— Свестен мъж беше — добави Тръкъл. — Е, малко смешничко се гнусеше от псувните…
— Имаше си той мозък в главата. Може да не е живял като нас, варварите, ама да се знае, че като такъв ще го погребем!
— В голям кораб — предложи Уили Момъка. — И ще го подпалим, като го пуснем да плава.
— Олеле! — възхити се господин Сейвлой.
— В огромна яма върху труповете на враговете — намеси се Калеб.
— Нима ще изтребите целия 4 „б“ клас? — облиза се господин Сейвлой.
— В царска могила — сети се Винсънт.
— О, не бих искал да хабите толкова труд заради мен — възрази любезно господин Сейвлой.
— На дълъг подпален кораб върху труповете на враговете в царска могила — непреклонно заяви Коен. — Нищо не е прекалено добро за нашия стар Даскал.
— Уверявам ви, чувствам се превъзходно! — опита се да го прекъсне господин Сейвлой. — Всъщност аз… А, така ли…
— ВИЕ ЛИ СТЕ РОНАЛД СЕЙВЛОЙ?
Той се обърна.
— Охо! Разбирам…
— ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА МИНЕТЕ ОТТУК?
Дворецът и Ордата застинаха като на картина, после избледняха.
— Чудно, но не очаквах да стане по този начин — отбеляза господин Сейвлой, подтичвайки до коня на Смърт.
— МАЛЦИНА ОЧАКВАТ ДА СТАНЕ ПО КОЙТО И ДА БИЛО НАЧИН.
Остри черни песъчинки скърцаха под онова, което господин Сейвлой по навик още наричаше свои крака.
— Къде сме?
— В ПУСТИНЯТА.
Имаше ярка светлина, но небето чернееше.
— Докъде се простира?
— ЗА НЯКОИ Е БЕЗКРАЙНА. НАПРИМЕР ЗА ЛОРД ХОНГ СЪДЪРЖА НЕИЗБРОИМО МНОЖЕСТВО ОТ НЕТЪРПЕЛИВИ ПРИЗРАЦИ.
— Струва ми се, че Лорд Хонг не вярваше в призраци.
— МОЖЕ И ДА ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ. НЕ СА МАЛКО ПРИЗРАЦИТЕ, КОИТО ВЯРВАТ В ЛОРД ХОНГ.
— И сега какво ще стане с мен?
— Хайде бе, човек, няма с тебе да се занимавам цял ден! Ела насам, по-живо!
Господин Сейвлой вдигна поглед към жената на коня. Едро животно, понесло особено едра жена. Тя имаше плитки, шлем с рога и брониран нагръдник, който сигурно бе отнел цяла седмица усърден труд на някой тенекеджия. Гледаше го доброжелателно, но и нетърпеливо.
— Извинете, не разбирам.