— Тука пише Роналд Сейвлой. Как ти викат?
— Ами Роналд Сейвлой.
— Всеки, дето го прибирам оттука, си има прякор. Ти кой си?
— Съжалявам, но…
— Хубаво, де, ще те пиша Роналд Извинението. Скачай на седлото зад мен, че има война, трябва да шаваме чевръсто.
— Къде отиваме?
— Старче, ти идваш ли или се отказа?
Господин Сейвлой се огледа. Смърт очевидно бе отишъл да си върши работата.
Остави се жената да го издърпа върху коня.
— Дали случайно имате и библиотека? — попита с надежда.
— Де да знам. Никой не е искал таквоз нещо.
— А може ли да организирам вечерни курсове?
— По кво?
— Ами… По каквото и да е. Прилични обноски на масата, да речем. Позволено ли е?
— Що не? — Валкирията се обърна на седлото и се вторачи изпитателно в него. — Ама ти сигурен ли си, че попадна точно дето ти е мястото в задгробния живот?
Господин Сейвлой обмисли за миг другите възможности.
— Мисля, че си струва да опитам.
— Слушай, Четириокия… Знаеш ли кво върши Великият везир?
— Нямам понятие, господин Император Коен.
— Ей тъй ми харесваш. Значи получаваш работата. Размърдай се. Първо искам чаша чай, ама толкоз гъст, че и подкова ако пуснеш, да не потъне. С три бучки захар. След пет минути. Разбрахме ли се?
— Чаша чай за пет минути? — слиса се Двуцветко. — Но това няма да е дори най-кратката церемония!
Коен приятелски обгърна с ръка раменете на дребосъка.
— Вече има нова церемония. Ей такваз: „Нося ти чая, сладурче. Мляко искаш ли? Да ти сипя ли още една чаша?“ А на евнусите кажи, че Императорът е… как беше? Да, бе, праволинеен. И е изтървал фразата. „Глави ще се търкалят!“
Очите на Двуцветко блеснаха зад напуканите очила. Харесваше му.
Май щеше да живее в интересни времена…
Провидението се настани по-удобно на креслото. Боговете се поотпуснаха и зашумяха.
— Наравно сме — обяви той. — Наглед може и да спечели в Хунхун, но ти се наложи да пожертваш най-ценната си фигура.
— Моля? — озадачено промълви Дамата. — Не знам за какво говориш.
— Доколкото разбирам от този вид физика, не вярвам, че някой може да се материализира в Невидимия Университет, без да умре в същия миг. Едно е да се блъснеш в снежна пряспа, съвсем друго — в стена…
— Никога не жертвам фигурите си — заяви Дамата.
— И как тогава се надяваш да спечелиш, ако не жертваш по нещо?
— О, аз не играя, за да спечеля — усмихна се тя. — Само се стремя да не губя. Погледни…
Съветът на магьосниците се бе събрал пред стената и зяпаше онова, което покриваше половината от нея.
— Интересен ефект — продума Ридкъли след малко. — Според теб с каква скорост се движеше?
— Около петстотин мили в час — пресметна Пондър. — Май сме прекалили. Хексът казва, че…
— От място до петстотин мили? — поклати глава Лекторът по Съвременни руни. — Страхотен шок.
— Разбира се, трябва да се радваме, че не беше Ринсуинд.
Двама-трима от преподавателите се изкашляха неуверено.
— А какво е? — попита Деканът.
— Беше — поправи го Пондър Стибънс.
— Сиво — започна архиканцлерът. — Дълги задни крака. Заешки уши. Дълга опашка, изострена накрая. Е, да, едва ли са много съществата, широки двайсетина стъпки, дебели един пръст и препечени до коричка.
— Не че искам да досаждам — обади се пак Деканът, — но в такъв случай къде е Ринсуинд?
— Сигурен съм — подсмихна се Ридкъли, — че господин Стибънс ще ни обясни как в изчисленията му се е прокрадвала грешчица.
Пондър го зяпна и замърмори толкова кисело, колкото се осмеляваше:
— Май съм забравил, че триъгълникът има три прави ъгъла, а? Ъ-ъ… Мисля, че е бил въведен латерален компонент в операцията, която трябваше да остане строго двупосочно прехвърляне. Вероятно влиянието е било най-силно изразено в точката по средата, появило се е ново силово ядро на равно разстояние от другите две. Изкривяването би се стабилизирало по такъв начин, че да се осъществи прехвърляне от всяка точка на триъгълника към някоя от другите две, с приблизително равна маса на телата. Не съм сигурен защо третото тяло се пренесе тук с такава скорост… Може би защото допълнителното ядро е възникнало внезапно. И ми се струва, че съществото едва ли е било препечено в естественото си състояние.
— Ей, момче, че аз дори разбрах някои думички! — зарадва се Архиканцлерът. — По-късите, де.
— Съвсем просто е — бодро се намеси Ковчежникът. — Пратили сме онова… метално куче обратно в Хунхун. Ринсуинд е попаднал другаде. А оттам пък при нас пристигна ей тази твар. Също като играта „Дай на другарчето отляво“.
— Видя ли сега? — обърна се Ридкъли към Пондър. — Такъв език използваш, че и Ковчежникът те разбира. А пък той гълташе хапчета от сушени жаби цяла сутрин.