Библиотекарят нахълта, превит под тежестта на огромен атлас.
— Ууук.
— Ето, поне ще видим къде е нашият човек — зарадва се Архиканцлерът.
Пондър извади от шапката си линийка, пергел и компас.
— Ако приемем, че Ринсуинд е бил по средата на Уравновесяващия континент, трябва да начертаем…
— Ууук!
— Само с молив, после ще го изтрия…
— Ииик!
— Добре, ще си въобразим трета точка, еднакво отдалечена от първоначалните две… Хм, тя май излиза отвъд Ръба… Значи в другата посока…
Магьосниците се струпаха над страницата. Все пак имаше нещо.
— Дори не е нарисувано както трябва — изсумтя Деканът.
— Защото никой не знае дали наистина съществува — напомни Професорът по Неопределени изследвания.
Насред океана имаше континентче, съвсем мъничко по мерките на Диска.
— ХХХХ — прочете името му Пондър. — Пратили сме го на място, за което не се знае дали съществува?…
— Вече знаем — натърти Ридкъли. — И трябва да е богата земя, щом плъховете израстват толкова едри.
— Ще отида да посмятам — предложи Пондър. — Ще проверя дали можем да…
— Не! — прекъсна го Архиканцлерът. — Благодаря, но не! Следващия път някой слон ще ни се стовари на главите. Остави нещастника на мира. Ще измислим нещо друго… — Той потри ръце. — Май е време за вечеря.
— Смяташ ли, че постъпихме правилно — попита Професорът по Неопределени изследвания, — като запалихме фитила?
— Разбира се — подхвърли през рамо Ридкъли, запътвайки се към трапезарията. — Няма да кажат, че не сме го върнали, както си е било…
Хексът сънуваше кротко в стаята си. Магьосниците бяха прави. Хексът не мислеше. Още нямаше измислени думи за онова, което умееше.
Дори Хексът не знаеше какво е то. Но щеше да открие.
Перодръжката заскърца и незнайно защо изписа календар, украсен с доста ъгловата рисунка на дребна хрътка, застанала на задните си крака.
Земята беше червена като в Хунхун. Само че изглеждаше като пясък, препичан от слънцето милиони години.
Имаше редки туфи жълтеникава трева и ниски разкривени дървета със сива кора. Имаше и жега.
Това особено се забелязваше над езерцето. То бълваше пара.
От облаците излезе някой. Разсеяно чистеше опърлените косъмчета от брадицата си.
Ринсуинд изчака личният му свят да се закове най-после на едно място и тогава отдели внимание на четиримата мъже, които го чакаха.
Бяха чернокожи, с бели шарки по лицата и общо с не повече от два квадратни метра плат по телата си.
Единият от тях вдигна рамене и опря върха на копието си в земята.
— Добър ти ден, човеко.
— Ами… Това нали не е Невидимият университет?
Мъжете се ухилиха. Имаха ослепително бели зъби.
— Клач? Хоуондаленд? — с надежда питаше Ринсуинд.
— За такива човеци нищо не знаем.
— Как ще наречем този?
— Човекът-кенгуру. Точно е. В един миг беше кенгуру, в следващия — човек.
— Да проверим дали и той е от Съня.
Водачът доближи Ринсуинд с усмивка, запазена за общуването със слабоумни или въоръжени хора, и му подаде пръчка.
Беше плоска и извита в средата. Някой си бе прахосал времето да прави по нея красиви фигурки с разноцветни точици. Ринсуинд изобщо не се изненада, че различи и пеперуда сред тях.
Ловците го гледаха.
— Ъ-ъ, да. Чудесно изработено. Много интересен подход. Жалко, че не сте имали някое по-право дърво.
Разбираше, че е подложен на някакво изпитание. Трябваше да направи нещо с парчето. Явно беше много важно…
О, не! Ще каже или ще направи нещо, после те ще се разкряскат, че бил Големият човек, ще го помъкнат нанякъде и ще започне поредното приключение, тоест период на страх и неприятности. Животът беше пълен с такива капани.
Този път обаче Ринсуинд нямаше да се хване.
— Искам да си отида у дома. Да се върна в Библиотеката, където е тихо и спокойно. Не знам къде съм. И не ме интересува какво ще ми сторите, разбрахте ли? Никакви приключения не искам, няма да спасявам пак света. Не можете да ме подлъжете с някакви си тайнствени парчета дърво.
Замахна и захвърли нещото с цялата сила, която му беше останала.
Скръсти ръце, а чернокожите мъже все така се взираха в него.
— Не участвам в играта — увери ги Ринсуинд. — Оставам си тук.
Те вече се хилеха весело на нещо зад гърба му. Той си позволи да покаже раздразнението си.
— Вие изобщо ли не ме чувате? Вселената повече няма да надхитри Ринс…