Джеймс излезе от магистралата и сви към Уест Вилидж, насочи се към Мортън стрийт и зае първото свободно място за паркиране, което намери. Тъй като по общо признание се справяше ужасно с успоредното паркиране, отне му десет минути да настани колата както трябва.
Пет минути по-късно той влезе в алеята, която водеше към дървената къща на семейство Дотри и спря. Беше идвал преди, но бе забравил колко е очарователна. Нямаше нищо квадратно и вертикално в нито един от четирите й етажа. Всичките рамки на прозорците и дори касата на входната врата бяха леко наклонени надясно, което навеждаше на мисълта, че ако вратата случайно се затръшнеше, цялата сграда можеше да падне надясно към изглеждащата по-солидно съседска къща от тухли. Дървената обшивка на стените беше боядисана в бледосиво, а первазът — бледожълто. Покривът, обаче, макар и трудно видим заради ъглите на таванските стаи, беше с плочи от зелени шисти. Входната врата с няколко тесни прозорчета беше тъмнозелена, почти същия цвят като рейндж ровъра на Джеймс. В средата на вратата имаше месингово чукало с формата на човешка ръка, държаща топка. Непосредствено вляво се четеше табелка: „Дом Генерал Хорейшио Фробър, 1784 г.“.
Джеймс се улови, че се усмихва вътрешно. Помисли си, че Шон би избрал точно такъв тип извънградска къща. Без съмнение приятелят му обичаше да се откроява сред тълпата, мисъл, която наведе Джеймс на друга идея. Може би беше в състояние да уреди Шон да получи някаква висока награда, ако обещае да не публикува нищо за мощите на Дева Мария… нещо като посвещаване в сан на съвременен Малтийски рицар. С успокоителното чувство, че разполага с план, макар и със съмнителна ефективност, Джеймс се пресегна и обяви за пристигането си с няколко тежки удара на бронзовото чукало. След това се сви вътрешно, спомняйки си опасно наведената надясно къща.
След няколко секунди вратата отвори еуфоричният Шон със скоч с лед в ръката и широка усмивка на лицето.
— Почетният гост пристигна! — провикна се той през рамо към вътрешността на къщата, от където се носеше възхитителен аромат на печено на грил месо. От дъното долитаха звуците на Концерт за пиано на Бетовен.
Сана и Джак се материализираха от задимения, осветен от свещи интериор от двете страни на Шон. Последваха възклицания, прегръдки и потупване по гърба, когато Джеймс влезе в дневната. Зад паравана на малката камина уютно пропукваше огън.
— Мили боже! — Джеймс притисна длан към гърдите си в изумление. — Бях забравил колко е приятно тук. Много по-приятно и уютно от бърлогата ми край езерото в Ню Джърси.
— Добре, седни и се наслаждавай, рожденико! — каза Шон, като хвана Джеймс за лакътя и го поведе към един стол и възглавничка за коленичене, сложени точно до камината. Светлината от огъня вътре и свещите правеха хронично червените му страни да изглеждат почти като ожулени. — Какво предпочиташ? Имаме страхотна реколта „Петрус“, което съм оставил да „диша“ от няколко часа, или твоя любим малцов скоч.
— Мили боже — повтори Джеймс слисан. Тази екстравагантност мигновено го накара да изпита безпокойство за евентуален успех с костницата. — „Петрус“! Това се казва честване!
— Можеш да се обзаложиш! — потвърди Шон. — Какво да бъде?
— „Петрус“ е върховна наслада и с удоволствие бих изпил една чаша.
— Няма проблем, стари ми приятелю — каза Шон и изчезна след Сана в кухнята.
Изпаднали внезапно като в безвъздушно пространство след цунамито на посрещането, Джеймс и Джак се спогледаха.
— Благодаря ти, че дойде — тихо произнесе Джеймс. — Въпреки че аз наистина трябваше да съм тук, за да започна кампанията си, не съм сигурен, че бих бил в състояние да го направя без твоето присъствие.
— Всъщност, радвам се, че съм тук — отвърна Джак също тъй тихо, макар че с включената уредба нямаше начин да бъдат чути от кухнята. — Но трябва да те предупредя, че Шон няма търпение да публикува тази история за Дева Мария. Опитах се да помогна, както ти ме беше помолил, но съм все по-малко оптимист, че можем да го убедим, каквито и страховити причини да изтъкваме. Ами, две причини, една от друга по-страховити.
— Какви причини? — поиска да знае Джеймс и усети как сърцето му пада в петите.
— Според мен той вярва, че има замесен религиозен компонент. Няколко пъти намекна за възможността, че е бил избран свише да оповести това, което според него е просвещение на цял свят.
Джеймс отвори широко очи.
— Да не би да казваш, че е започнал да вярва, че действа като своего рода пратеник на Господ Бог? — едва успя да изпусне думите през полуотворените си устни кардиналът. За него това намирисваше на богохулство, ако не и на душевна болест. Беше го виждал преди у някои фанатици, но трудно можеше да приеме Шон за фанатик. Във всеки случай Джеймс не го приемаше за положителен знак, нито за окуражителен. — Каква е другата причина?