— Значи Симон пише, че е божество? — попита Джеймс със слаба, подигравателна усмивка на неверие върху лицето.
— Не в същия смисъл като Исус от Назарет — продължи Шон. — Трябва да ти дам да погледнеш внимателно текста и лично да видиш, когато го развия напълно и го сложа под стъкло. Симон вярва, както останалите гностици, че има божествена искра, защото е бил благословен с гносис, или специално знание.
— Това е раннохристиянски гностицизъм — обърна се Джеймс към Джак, за да му разясни.
— Абсолютно — оповести Шон, усмихвайки се на себе си. — Изглежда Симон е бил първият християнски гностик, ето защо Басилидис няма търпение да попита Сатурний за неговия учител. Симон стига до там да каже, че сприхавият юдейски бог, създал света, не е същият бог, като Бащата на Исус от Назарет, който е истинският Бог, идеалният Бог, който няма нищо общо с несъвършения и опасен физически свят.
— Тогава излиза, че Симон е бил ранен платонист, отбягвайки юдейските си корени.
— Точно така — продължи да се усмихва Шон. — Симон е бил повече Павел, отколкото Петър; някои смятат, че той има много повече общо с Петър в ранния му живот, доколкото знаем, тъй като е израснал в по-малко благоприятна среда в Самария, докато Петър е живял в Галилея. Както и да е, намирам това за очарователно, а съм развил едва две страници. Това, което е смайващо, е Симоновата идея за принос към мисията на Исус от Назарет — Исус ни спасява от греха, докато Симон се заема с проблема за познанието. Питам се само дали, след като всички свитъци бъдат развити и преведени, Симон в Евангелието си ще се отърве най-после от това да е удобната изкупителна жертва, както е било през годините.
— Дълбоко се съмнявам — каза Джеймс. Последното нещо, което Джеймс искаше в този момент, беше Симон Магьосника да бъде „реабилитиран“. — Измяната му е канонически приета и неизменяема, и със сигурност не и от нещо, което е написал сам за себе си.
— Хайде всички на вечеря — показа се от кухнята Сана и си сипа една чаша вино.
Мъжете се изправиха и докато Шон хвърли няколко цепеници в огъня, Джеймс и Джак последваха Сана към дъното на къщата, където имаше маса за хранене в една прилична на зимна градина пристройка.
— Тази каша с костницата може да стане още по-лоша — промърмори Джеймс на Джак, докато сядаха, и той знаеше, че не може да бъде чут от Сана и Шон.
Джак кимна, но от негова гледна точка беше обратното, въпреки че не го каза на Джеймс, който в момента изглеждаше по-обезпокоен, отколкото когато беше дошъл.
Няколко минути по-късно всички седяха и Шон помоли Джеймс за благословия. Обстановката беше приятна и двамата гости признаха, че човек никога не би заподозрян, че посред Уест Вилидж в Ню Йорк Сити може да е толкова тихо. Не се чу и един клаксон. Шон беше включил група лампи, които осветяваха грижливо планираната им и пленително тиха японска градина, оградена от грубо изсечени кедрови дъски. Нямаше и далечна следа от несъразмерността на големия град.
— Вдигам тост за нашите домакини — каза Джак, като вдигна чашата си и кимна към Сана в десния край на масата. Шон беше в левия край, точно срещу Джеймс. Пред всеки стоеше чиния с печено на грил месо със странен, оранжев на цвят пикантен сос, кускус с тънки бадемови стърготини и артишок с винегрет.
— Ядем агнешко филе с индийски подправки — обяви Сана. — За съжаление, се наложи месото да престои в марината по-малко от два часа, но се опитах да направя най-доброто за времето, с което разполагах, след като оставих пробите си в инкубатора да се сушат през нощта.
— Предполагам, се опитваш да получиш ДНК от мощите в костницата? — попита Джеймс. При мисълта, че костите може да се окажат на Дева Мария, той се почувства неловко, макар да не можеше да обясни защо. Имаше чувството, че това е нещо интимно.
— Точно така — отвърна Сана. — Но за момента опитите ни са да я получим от зъбите, не от кост.
— Процесът дълъг ли е? — попита Джеймс.
— Не и ако извадим късмет. Може да отнеме само два дни, но е възможно да се проточи и до една седмица. Предпочитам да работим по-внимателно, вместо да бързаме. Има голяма вероятност от замърсяване на ДНК, което искам да избегна.
— Ами костите? — попита Джеймс. — Какво научихте от антрополога? Човешки ли са? На жена? Или на повече от един човек?