— Е, прав ли съм, шишко? Няма ли да опрем отново до стария ни спор, че когато говори от официалната си позиция на Римски архиепископ и глава на Църквата по въпроси за вярата или морала, папата е непогрешим? Не върви ли натам тази дискусия?
— Нека завърша мисълта си, преди да сме се отклонили — прекъсна го Джеймс, насилвайки се да запази спокойствие пред наглостта на Шон. — Въпросът е в следното: всяка публикация относно съдържанието на костницата и Дева Мария, според патриарх Кирил Александрийски и според Бернар Клерво ще нанесе непоправими вреди на Църквата в тези прискърбни времена на слаб духовнически авторитет. Вярата на стотици хиляди хора ще бъде подложена на прекомерно изпитание. Целибатът26 и без това е вече заплашен. Броят на свещениците, които и без това са малко, съвсем ще намалее. Имам десет енории без пастор. Не ми стигат свещениците!
— Това не е мой проблем — отсече Шон. — Вината си е на Църквата. Трябва най-после да излезе от Мрачните векове и да спре да се черви в ъгъла, осланяйки се на непогрешимостта си, вместо да се справя с фактите. Това е също като скандала с Галилео.
— Тази работа не е имала нищо общо с папската непогрешимост.
— Добре де, можеш да ме подиграваш. Галилео бил обявен за еретик защото с телескопа си успял да докаже, че хелиоцентричната теория на Коперник е вярна, в противовес на църковната догма, която твърдяла, че земята е центърът.
— Тук проблемът е опирал до Свещеното писание и sensus fidelium, а не до папската непогрешимост — озъби му се Джеймс.
— Както и да е — презрително изсумтя Шон. — Било е непростимо незачитане на фактите и истината.
— Това си е твое мнение.
— Разбира се, че е мое.
— Случаи като този с Галилео трябва да се разглеждат в контекста на времето, в което са се случили.
— Не мисля, че фактите и истината са зависими от времето — настоя Шон, прекъсвайки кардинала. Беше започнал да слива думите от скоча и виното, с които бе започнал още преди идването на Джак и Джеймс. — Някой друг — освен Джеймс — вярва ли в това нещо?
Шон изгледа Сана и Джак и леко се наклони, но никой не отговори. Никой не искаше да взема страна в спор, който явно нямаше да завърши скоро и чувствата на единия щяха да бъдат наранени.
— Ще ми позволиш ли да завърша? — попита Джеймс.
Шон разпери ръце широко и вдигна рамене.
— Публикуването на статия за мощи, които биха могли да се окажат на Дева Мария, следователно директното опровергаване на „Munificentissmus Deus“ — декларацията на папа Пий XII през 1950-та година, отнасяща се до Успението Богородично — не само би оказало опустошителен ефект върху Църквата като подкопае репутацията на Дева Мария и авторитета на духовенството, но — сигурен съм — ще има същия ужасяващ ефект и върху кариерата ми. И тъй като въпросът несъмнено ще се разследва, скоро ще стане ясно, че аз лично съм се намесил в Папската комисия за Свещената археология, за да ти осигуря на теб, Шон, достъп до некропола, което ти е дало възможност да откраднеш костницата.
— Предпочитам да мисля за това като за заем — каза Шон с подигравателна усмивка.
— За човек, който претендира, че държи на истината и фактите, кражба е много по-точен термин от заем. Доста бързо истината и въпросните факти ще се разчуят — че архиепископът на Ню Йорк е дал възможност на крадец да вземе костницата без знанието както на Папската комисия, така и на археолозите, а след това е уредил крадецът нелегално да изнесе артефакта от Ватикана и Италия и да го транспортира до Ню Йорк, където е бил осквернен без знанието на истинските му собственици. При това положение бих дал на папата най-много седмица да ме привика в Рим, а след това да ме заточи в някой манастир, може би в джунглата на Перу или пустините на далечна Монголия.
След като Джеймс свърши, в уютната трапезария се възцари тишина. Чуваше се единствено как котката на семейство Дотри дращи в кутията си в коридора. Никой не заговори. Дори не се спогледаха. Неловкото чувство за предателство увисна във въздуха като миазма.
Сана внезапно отблъсна стола си назад и се изправи.
— Защо не се върнем пак в хола, където да поднеса десерта. Шон, погрижи се за коняка. — Сана занесе своята чиния и тази на Шон в кухнята, докато другите ставаха. Никой от мъжете не говореше.
— Кой ще пие коняк и кой продължава с вино? — попита безгрижно Шон. Той взе почти пълната втора бутилка „Петрус“ и тръгна към дневната, като залиташе несигурно. — Който иска вино, да си донесе чашата — добави той, като шумно постави своята на плота.