— Не тези два случая са причинили настоящия проблем. Повечето папи през годините са повтаряли непрестанно, че сексът е дявол. Предполагам, че папа Григорий Велики е най-големият виновник, тъй като е казал, че сексуалното удоволствие е греховно в себе си и за себе си. Но сега, в съвременната декларация за папската непогрешимост, на тези стари схващания е дадена нова легитимност, най-малкото от папска гледна точка. Един съвременен папа не може да отменя решението на предишен папа, без да подрони собствената си репутация. И в арената на отношения срещу секса това е особен проблем, защото голям брой миряни имат нов, много по-модерен възглед за секса не като за грях, а като доказателство за неговата божественост. Тайнството на брака, предвиждайки любящ сексуален съюз, сега е много по-свещено в очите на повечето хора. На него не се гледа като на зло, а като на утвърждаване на Бога и дар от Бога. Мисля, че Църквата трябва да заклейми остарелите си схващания за секса като грях и да утвърди, че удоволствието е божествено и че чувствената взаимност е нещо, към което трябва да се стремим. Само това има смисъл. Защо един всемогъщ бог би създал удоволствието от секса, а после би искал децата му да не го използват?
— Струва ми се, че оправдаваш една самообслужваща теология — каза Джеймс.
— Може и така да е — съгласи се Шон. — Но ще ти кажа: това има много по-голям смисъл за мен като индивид, отколкото позицията на Църквата, и е добре тази твоя Църква да осъзнае, че по-голямата част от миряните са на моето мнение.
— Това е нещо, което не мога да приема.
— На твой риск и на риск на Църквата. Като добър пример ти давам целибата. Ако направиш целибата решение на индивида, а не на Църквата, ти би разрешил едновременно педофилския проблем и проблема с набирането на нови свещеници. Просто го направи лично решение, така че откачените като теб да го спазват, и нормални, които ще са в по-добра позиция да съветват миряните по въпросите за брака, родителските грижи и онова, около което се върти животът на хората.
— Шон! — прекъсна го Джеймс. — Пиян си, така че няма да се обидя, без значение как ме наричаш и какво казваш. Но нека съм ясен. Ако публикуваш нещо за мощите в костницата, откраднати от Ватикана, не само ще засегнеш мен, твоя приятел, но и хиляди други хора, особено бедните и тънещи в мизерия, които имат единствено вярата, често съсредоточена в лицето на Дева Мария, на която гледат като на абсолютен модел за вяра и духовност. Шон, не прави това, особено когато е продиктувано от тщеславни подбуди.
— Тщеславни подбуди! — извика Шон. — Ти да не мислиш, че си единственият тук, който е с мисия! Е, да ти го начукам! Тази костница ми попадна неочаквано в ръцете. Откъде да знам, че не е замесен самият Господ Бог, който иска да разкрия истината?
— Ти не знаеш дали това е истината! — възрази Джеймс. — Точно там е въпросът!
— Точно затова правя проучване. Когато свърша със свитъците…
— На какъв език са написани?
— Арамейски — избъбри Шон.
Сърцето на Джеймс се сви. Внезапно го бе огряла надежда, че свитъците на Симон може да са на някой неподходящ език, което би му помогнало да ги дискредитира, но арамейският беше родният език на Симон.
— Когато свърша със свитъците, а Сана приключи работата си…
— Как изследванията на Сана ще потвърдят или отрекат автентичността на мощите? — прекъсна го раздразнено Джеймс.
— Нямам представа. Не разбирам изобщо какво прави тя, но това е показателно за нашето желание да изследваме както му е редът съдържанието на костницата в границите на възможностите си.
— Независимо от това кого можеш да засегнеш?
— Виждам го по-скоро като на кого бих могъл да помогна. Имам предвид и на самата Църква.
— Наистина ли вярваш, че може да си бил избран от Исус Христос да поведеш хората към Църквата? Правилно ли чувам?
Шон разпери ръце.
— Възможно е — каза той, но прозвуча като в’можо е заради надебелелия му език.
Джеймс оброни глава на гърдите си.
— По-лошо е, отколкото си представях.
— Защо? — попита Шон. Все пак не беше толкова пиян, че да не забележи промяната в поведението на приятеля си.