— Курва! — извика внезапно Люк.
— Моля?! — Сана беше чула, но не искаше да чуе подобна безсмислица, определено не и от Люк, нейния специален приятел.
— Сатана! — изсъска той.
— О, нима? — вдигна вежди презрително Сана. — Значи отново се получава същото като с майка ти и баща ти. Жертвата е виновна. Този път всичко стана тук, приятелю мой — добави Сана, протягайки показалец към главата на Люк.
Той гневно отблъсна ръката й.
— Курва на сатаната! — изсъска отново с най-злия глас, който можа да извади.
— Добре, щом е така — каза Сана, докато разтъркваше ръката си. — Мислех, че се справяш добре с религиозно фанатичния план, но предполагам, че съм се надявала прекомерно на успеха ти. Колкото до гостуването ти тук, трябва да те предупредя, че става почти невъзможно. А що се касае до мен, ще си легна и ще се заключа, дори и ако решиш да се извиниш. Не е нужно да казвам, че наистина мисля, че в твой интерес е да се извиниш. Лека нощ!
Сана тръгна към стълбите. Можеше да каже със сигурност, че лекцията й е влязла през едното му ухо, и е излязла през другото.
Люк извика за последен път:
— Сатана, бъди проклета за вечни времена!
Старите стъпала изскърцаха шумно под краката й.
Двадесет и осма глава
9:43 сутринта, 10 декември 2008 г.
Ню Йорк Сити
В девет и четиридесет и три преди обяд Джеймс вече беше в офиса си, проверяваше електронната си поща и отговаряше на имейлите. Изумяваше се колко голяма част от работата на епархията можеше да се свърши с помощта на новите технологии. Особено от голямо значение беше скоростта на информацията и елиминирането на иначе безконечните телефонни разговори.
Тази сутрин беше станал рано, преди шест; прочете молитвата си, взе душ и се избръсна, докато слушаше новините. Изслужи литургия със служителите си и закуси, четейки „Таймс“, преди да се върне в кабинета си, където беше в момента. В десет трябваше да бъде в „консултантската“ стая, за да се срещне с юридическия съветник и главния викарий, където евентуално да обсъдят първите изявления по повод мощехранителницата, когато телефонът иззвъня. Погледна екрана и като видя, че пише архиепископска епархия, вдигна слушалката веднага, знаейки, че това е Люк Хестър.
— Добро утро Ваше Високопреосвещенство — поздрави младежът. — Сигурен съм, че имам някои добри новини за вас.
Джеймс се наведе в стола си, пулсът му бързо се ускори. Той си представи Архангел Гавраил на другия край на линията.
— Да не би да си е променил мнението? — поиска да знае Джеймс. От разговорите с Люк предишните дни, Джеймс беше изгубил надежда, че планът ще проработи и се опасяваше, че не разполага с резервен.
— Още не, но съм сигурен, че ще го направи.
— Това е музика за ушите ми.
— Надявам се да оцените това, което направих — каза Люк. — Не беше лесно.
— Никога не съм допускал, че ще бъде лесно — призна Джеймс. — Всъщност, донякъде съм изненадан, като го знам колко е упорит. Винаги съм вярвал, че веднъж правоверен католик си остава завинаги правоверен католик, каквото и да дрънка, както Шон Дотри. Да се обадя ли да го поздравя?
— Не бързайте, иначе всичко ще се провали.
— Тогава ще изчакам до утре. Какъв аргумент използва все пак?
— Разрешението изискваше по-малко аргументи и повече тактика.
— Впечатлен съм. Ще ми кажеш ли все пак?
— Ще бъдете посветен в подробностите.
Джеймс се усмихна. Младежът често говореше така, сякаш единственият му контакт с външния свят беше с Библията.
— Разрешението се основаваше на по-цялостно схващане, срещу което бях против.
— Бих казал, че това звучи като афоризъм от главоблъсканица.
— Онова, което научих, е, че Сатаната беше замесен както по отношение на съпруга, така и на съпругата.
— Е, те и двамата работят по същия проект — коментира Джеймс.
— Тогава грешката е била моя — каза Люк. — Мислех си, че са различни, но и двамата са свързани с греха.