Шон погледна към Сана, сякаш очакваше тя да му обясни това странно поведение. Младежът бе запалил цигара, но не я пушеше, нито я оставяше. Изглеждаше така, сякаш прави обиколка на къщата, докато стигна до вратата на избата, която се намираше под входните стълби. Там той спря и като сложи ръка на бравата, се обърна и впери очи в Сана и Шон. С все така безгрижен вид, както преди няколко минути, той издекламира една молитва към Дева Мария, в края на която отвори вратата към мазето, хвърли запалената цигара и после затвори вратата.
— По дяволите! — изкрещя Шон.
Без да се колебае, той хвърли пазарските торби, които носеше, на кушетката, и се стрелна към избата. Дали бе усетил, или чул силния удар оттам, никой не знаеше. Сана по-скоро усети дрънченето на джунджуриите върху полицата на камината. Тя му извика, но той не можеше да бъде спрян. Беше решил да се докопа до цигарата, да я вземе и да я стъпче. Когато стигна до вратата, блъсна Люк настрани, хвана бравата, отвори вратата и хукна надолу без да мисли. За съжаление, огромна огнена топка от експлодирали бензинови пари, търсейки по-ниско налягане, се стрелна напред и опърли миглите, веждите и голяма част от косата му. За секунди старата дървена къща се превърна в огнен ад и горещината стана нетърпима. Сана и Шон се втурнаха към входната врата, само за да открият, че е невъзможно да се отвори.
Петнайсет минути по-късно един съсед, забелязвайки пламъка, който идва откъм къщата, позвъни на 911 за пожарната, но когато тя пристигна единственото нещо, останало за спасяване, беше коминът.
Епилог
7:49 сутринта, 11 декември 2008 г.
Ню Йорк Сити
Тъй като Джак не бе правил аутопсии през седмицата, нямаше смисъл да отива в Патологическия център прекалено рано. Пристигна в сградата в седем и половина. В обикновени дни по това време вече беше си избрал най-интересните случаи и се трудеше в „ямата“ с Вини Амендола. Този път обаче не бързаше, заключи бавно велосипеда си встрани от гаража и махна с ръка на охраната.
Тъй като знаеше, че Шон и Сана ще го очакват след десет, беше решил да завърши писмената работа по всичките си висящи случаи, ако е възможно, така че когато се върне после, да започне на чисто — нещо, което не му се беше случвало за тринайсетте години, откакто е тук. Тъй като нямаше търпение да пийне кафе, а и да разбере какво става в моргата тази сутрин, той се качи в стаята за персонала, където знаеше, че ще завари д-р Рива Мехта.
Усети миризмата на кафе още преди да е влязъл. Може и да подкачаше и да дразнеше Вини за всичко друго, но не и за правенето на кафе. Санитарят го правеше майсторски от най-добрите сортове, а след половинчасовото препускане с велосипед през града то винаги действаше незабавно.
— Нещо интересно? — попита той Рива и надникна зад рамото й, преди да насочи вниманието си отново към кафемашината.
— Крайно време е, мързеливецо — обади се един дрезгав глас.
Джак вдигна поглед и видя стария си приятел лейтенант детектив Лу Солдано да хвърля вестника на Вини настрана и да се изправя. Както обикновено, когато Лу се появи рано сутринта, изглеждаше така, сякаш не е мигнал цяла нощ, както всъщност беше. С разхлабена вратовръзка, разкопчано горно копче и набола брада, тъмните кръгове под очите му само подсилваха умората и дълбоките бръчки. Късо подстриганата му коса, която никога не изглеждаше сресана, сега стърчеше на всички страни.
— Лу, стари приятелю — произнесе Джак. — Точно теб исках да видя.
— Да, какво има? — попита Лу предпазливо, когато се приближи бавно към кафемашината.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Така и не ти се извиних за нелепите разговори за хиропрактиката. Помниш ли?
— Разбира се, че помня. А защо мислиш, че трябва да се извиняваш?
— Бях подел кампания срещу алтернативната медицина и май попрекалих.
— Глупости, но щом искаш да се извиняваш, хубаво! Извинен си. А сега се извини, че идваш толкова късно. Тук съм от четирийсет и пет минути.
— Тази седмица съм освободен от аутопсии.
— Исусе Христе! Не можеше ли да ми кажеш?
— Нямах представа, че те интересува. Какво има?
— Беше тежка нощ, освен обичайните хулиганства. Имаше палеж в Уест Вилидж, при който изгоряха трима души… двама от които познаваш, както ми каза архиепископът.
— Кой? — попита Джак, макар да имаше болезненото чувство, че вече знае. — На Мортън стрийт ли? Господи боже…