— Необходима си ми! — каза Шон убедено. Дори наистина да беше чул какво е казала, той не го показа. — Няма да мога да се справя с това сам. Предполагам, че урната ще тежи десет-петнайсет килограма, в зависимост от размера и плътността, и няма да я чакам в буквалния смисъл да ми капне от тавана. Сигурно мога да наема някого, но предпочитам да не го правя. Не искам да съм му задължен за това, че ще мълчи, докато излезе публикацията ми.
Облекчена, че неволният й гаф беше минал покрай ушите му, Сана отмести въпроса:
— Каква е вероятността да се забъркаме в сериозни неприятности, докато се прокрадваме под „Свети Петър“?
— Няма да се промъкваме! Ще минем покрай швейцарските гардове, преди дори да сме влезли във Ватикана, и аз ще трябва да покажа пропуска си от Понтификата за неограничен достъп до Църковните археологически паметници. Така че всичко ще е напълно законно.
— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми обещаеш, че няма да бъдем заставени да прекараме нощта в италиански затвор?
Шон се наведе напред и се взря немигащо с небесносините си очи в дълбините на Саниния кафяв поглед.
— Няма да ти се налага да нощуваш в италиански затвор, гарантирам ти го! Всъщност, когато свършим работата си, ще си направим една късна вечеря с бутилка от най-доброто „Просеко“, което „Хаслър“ може да ни осигури.
— Добре, ще дойда! — каза Сана решително. Внезапно идеята да тръгнат заедно да търсят приключения я очарова. Може би това щеше да окаже положителен ефект върху отношенията им. — Но сега искам да отида на басейна и да хвана последното слънце, преди да се върнем пак в зимата.
— Ще те придружа — развеселен рече Шон. Беше доволен. Беше се притеснявал, че тя ще тръгне да го разубеждава. Макар да предполагаше, че е възможно да наеме някого, който да му помогне да измъкне урната под „Свети Петър“, знаеше, че няма да го направи. Рискът новината да се разпространи щеше да е прекалено голям. Защото независимо какво бе казал на Сана — действията му щяха да са напълно незаконни. В същото време беше убеден, че това ще е най-бляскавият му успех.
Седма глава
11:23 преди обяд, 1 декември 2008 г.
Ню Йорк Сити
(6:23 след обед, Кайро, Египет)
— Увери се, че си дезинфекцирал отвън всички епруветки с култури и шишенцата с хистологични проби — обърна се Джак към Вини в края на случая с менингита. — Сериозно ти говоря. Не искам да открия по-късно, че не е направено, а ти да ми кажеш, че си забравил, разбра ли?
— Разбрах — недоволно отвърна санитарят. — Каза ми същото преди две минути. За тъп ли ме смяташ?
Вини мерна изражението на Джак през пластмасовата маска за лице на качулката му и бързо додаде:
— Не ми отговаряй.
Джак не се канеше да използва качулка с ХЕПА филтър, но беше убеден, че Вини се чувства несигурно без такава, а гордостта му не му позволяваше да си сложи, ако Джак не го направи пръв. Затова в последната минута отстъпи заради санитаря. По правило Джак мразеше използването на качулка или скафандър, защото те бяха неудобни и беше трудно да се работи в тях. Но както вървеше случаят, той бе доволен, че е променил мнението си. Вирулентността на точно този щам менингококи беше впечатляваща по степента на вредата, която беше оказал върху менингите7 и самия мозък.
Тъй като бяха работили случая в инфекциозната зала, а там нямаше други санитари, Джак помогна на Вини да сложи трупа в чувал и да го качи на количка. След като напомни на Вини да информира погребалния дом, в който щеше да се извърши погребението, че случаят е заразен, Джак свали скафандъра и качулката, измъкна се от хирургическата униформа и се насочи към офиса си.
Първо се обади в частното училище, в което бе учило починалото момче. Макар според правилата в Патологическия офисът за връзки с обществеността да движеше всички официални комуникации, Джак често се нагърбваше с тази отговорност. Искаше да е абсолютно сигурен, че нещата са свършени, а алармирането на училищните власти в този момент беше едно от тях. Той заговори откровено с директора, който го увери, че в училището са взети всички необходими мерки. Градският епидемиолог вече ги беше посетил; училището беше поставено под карантина и бе започнало обеззаразяване на всички помещения.
Следващият телефонен разговор беше до Робърт Фаръл, един от приятелите на Киара. След повече от шест-седем позвънявания мъжът най-после отговори, извинявайки се. Но тонът му се промени, когато Джак се представи като патолог.