— Разбирам, че вие сте един от групата от миналата вечер, с която е излязла Киара Абелар, и която я е докарала в спешното в „Свети Лука“.
— Можем да ви кажем, че тя наистина беше болна — отвърна Фаръл.
— Знаете ли как свърши?
— Как е свършило, след като я откарахме в спешното ли?
— Говоря как е свършил животът й.
— Чух, че е починала, след като сме си тръгнали.
Антената за цинизъм в съзнанието на Джак се наостри.
— Това изненада ли ви?
— Ами че как. Млада беше.
— Младите хора обикновено не умират.
— Точно затова съм изненадан.
Джак прочисти гърлото си, давайки си време да помисли. Имаше чувството, че Фаръл се държи неестествено отбранително. Сякаш да подчертае впечатлението, мъжът бързо добави:
— Не сме й давали нищо, ако намеквате за това. Тя дори не пи.
— Не намеквам нищо — каза Джак. Той се поздрави, че е взел голяма проба от тъканните течности за токсикологията, въпреки позитивните данни от дисекцията на билатералните вертебрални артерии. Сега се питаше дали момичето е претърпяло някакво странно падане, при което вратът да се е изкривил, огънал или разтегнал.
— Колко души я докарахте в спешното?
— Трима.
Джак кимна.
— Пили сте, но тя не е пила, така ли?
— Мисля, че трябва да говоря с моя адвокат, преди да отговарям нататък — каза Фаръл.
Джак го притисна.
— Колко голяма беше групата ви?
— Около дванайсет души, мъже и жени. Отидохме в онази кръчма в Уест Вилидж. Можете ли да ми кажете от какво е умряла?
— Работим по въпроса. Да сте забелязали промяна в поведението й?
— Да, както си беше жизнерадостна и разговорлива, и си пиеше колата, изведнъж започна да слива думите и загуби представа къде е и коя е. После стана, направи няколко крачки, олюлявайки се, и падна. Аз буквално я хванах, точно затова я доведох веднага в спешното.
— Защо не извикахте линейка?
— Да ви кажа истината, помислихме, че е пияна. До този момент не знаех, че е била пълна въздържателка.
Джак си представи издутите вътрешни страни на вертебралните артерии на Киара, постепенно запушващи се от приток на кръв към мозъка й.
— Бихте ли ми дали имената и телефонните номера на останалите, които са били в групата?
— Не знам, човече — започна да се дърпа Фаръл. — Не знам дали искам да се замесвам в тази работа повече, отколкото вече съм.
— Вижте, не обвинявам никого в никакво престъпление, вас също. Просто се опитвам да говоря за мъртвата, нещо, което прави всеки патолог. Искам Киара да ни каже какво я е убило, за да се опитаме да спасим някого другиго от същата участ. Има ключова информация, която тук липсва. Кажете ми, вие говорихте ли с нея лично през същата вечер?
— В продължение на няколко минути, но не повече, отколкото всички останали. Имам предвид, че тя беше зрител, така че всички говориха с нея.
— Да е споменавала, че е претърпяла автопроизшествие през последната седмица?
— Не, нищо такова.
— А за някакво падане? Може би по-рано снощи, като например в дамската тоалетна. — Джак не смяташе, че едно падане може да е виновно — без никакви външни признаци за нараняване — но не искаше да изключва нищо.
— И за такова не е споменавала.
Джак накрая убеди мъжа да направи списък на останалите от предишната нощ заедно с телефонните им номера. Фаръл дори обеща да е готов до късния следобед.
Джак прекъсна линията, седна зад бюрото си и забарабани с пръсти по бележника си. Въпреки първоначалните си подозрения, сега му се струваше, че няма престъпен елемент. Но бе сигурен, че някаква част от историята на Киара му убягва. Тъй като вече не разполагаше с други оправдания да отлага обаждането до майка й, той набра цифрите. Знаеше прекрасно в какво тежко положение е жената в момента.
Тя вдигна още след първото позвъняване, гласът й беше силен и очаквателен. Джак мигновено осъзна, че тя очевидно е във фазата на отричането и че някаква част от нея все още се надява, че това може да е обаждане от някого, който ще й каже, че всичко това е ужасна грешка и че дъщеря й е добре.
— На телефона е д-р Джак Степълтън. Обаждам се от Патологическия център.