Девета глава
12:55 на обяд, понеделник, 1 декември 2008 г.
Ню Йорк Сити
(7:55 след обяд, Кайро, Египет)
Когато Джак натисна спирачката пред офиса на Роналд Нюхауз на Пето авеню, се почувства така добре, както не се бе чувствал от месеци. Беше мотивиран, благодарение на Киара Абелар, сблъсквайки се с идеалния случай, който да му отклони вниманието: кампания за разкриване опасността от алтернативната медицина. Нямаше търпение да се срещне лице в лице с мъжа.
Слезе от велосипеда си и се зае да го заключва с богатата колекция от устройства, подсигуряващи безопасността му. Когато стигна до последното, някой го потупа по рамото.
Той вдигна очи и видя лицето на униформен портиер — изглеждаше като излязъл от филм със старомодния си балтон с две редици лъскави месингови копчета.
— Съжалявам — произнесе мъжът с тон, който съвсем не подсказваше, че съжалява. — Не можете да оставяте велосипеда си тук. Това е против правилата.
Като върна вниманието си към последния ключ, Джак довърши работата по обезопасяването на колелото си.
— Хей, приятел! — каза портиерът. — Чу ли ме? Не можеш да оставяш странното си колело тук. Това е частна собственост.
Изправяйки се без да каже и дума, Джак бръкна в джоба си, извади портфейла си и измъкна значката си на патолог от Патологическия център на Ню Йорк Сити. Тя приличаше напълно на полицейска значка, стига да не се вглеждаш отблизо.
— Съжалявам, сър — побърза да се извини портиерът.
— Всичко е наред — кимна Джак. — Колелото няма да остане тук дълго.
— Няма проблем, сър. Ще го държа под око. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Тук съм да се срещна с Роналд Нюхауз — обясни Джак. Не можа да се насили да използва титлата „доктор“. Нито пък обясни дали е тук служебно, или в качеството си на пациент.
— Насам, сър — угоднически каза портиерът, направи знак към входната врата и въведе Джак във фоайето. После отключи вътрешната врата и посочи: — Офисът на д-р Нюхауз е надолу по коридора, първата врата вляво.
— Благодаря. — Джак се запита дали портиерът щеше да е толкова любезен, ако знаеше, че е патолог.
„Д-р Роналд Нюхауз и съдружници“, мъдреше се надпис върху позлатена табелка на вратата. Още с влизането вътре ставаше ясно, че Нюхауз върти успешна практика. Не само че можеше да си позволи наем на Пето авеню, който сигурно беше безумно висок, но и разполагаше със стилно обзаведена чакалня. По стените висяха оригинални картини с маслени бои, плюшена гарнитура и огромен ориенталски килим. Онова, по което се различаваше от всеки успешен лекарски кабинет, който бе виждал, бяха трите стола с профилни седалки, свързани в основата си с подвижна ябълковидна сглобка. Единият стол бе зает от жена на двайсетина години. С ръце на коленете и разтворила настрани крака така, че роклята й се беше отпуснала между бедрата, тя се движеше постоянно по начин, който напомни на Джак за дъщерите му, когато използваха своите хула-хоп. Докато я гледаше, жената улови погледа му и се усмихна. Изглеждаше напълно съзнаваща какво прави, което накара Джак да смята, че странните движения са нещо нормално тук.
— Мога ли да ви помогна? — прозвуча приятен женски глас отдясно.
Той се обърна и видя срещу себе си безукорно облечена жена, всеки косъм от прическата на която бе точно на мястото си. Дори маникюрът й беше перфектен.
— Така мисля — каза Джак и пристъпи към жената, която му се усмихна. — И за да съм напълно честен, искам да кажа, че никога не съм посещавал кабинет на мануален терапевт.
— Добре дошли — каза рецепционистката. На ревера й се четеше името „Лидия“.
— Интересна мебелировка — отбеляза той, кимайки към жената на стола, която правеше въртеливи движения в едната, а после в другата посока.
— Използва един от нашите въртящи се столове. Страхотно е за лумбалната област на гръбнака — обясни Лидия. — Принуждава междупрешленните дискове да се смазват и наистина да набъбват до известна степен. Окуражаваме хората да го правят преди наместването.