Маршрутът, който бяха избрали, ги поведе покрай „Форо Романо“ към Паметника на сватбената торта до „Виторио Емануеле II“. Оттам тръгнаха на север по натоварената „Виа дел Корсо“.
— Боже мили, изглежда доста по-различно, отколкото на слънчева светлина — каза Сана, докато гледаше как пешеходците се суетят наоколо, свити под черните си чадъри. — Тъмните облаци, дъждът и всички тези развалини го правят да изглежда доста злокобно. Определено не е холивудският образ за града на любовта.
След още няколко завоя се озоваха на „Виа Систина“ и след това пред хотела. Портиерът мигновено се приближи към колата.
— Ще се регистрирате ли? — попита любезно той.
Когато Шон отговори утвърдително, мъжът махна на свой колега, който се приближи с втори чадър, за да предпази Сана, докато едно пиколо събра багажа.
Влязоха вътре и се отправиха към рецепцията. Шон беше особено доволен, че снощният пакет, изпратен от неговия асистент от музея „Метрополитън“ го чака, и мигновено завърза разговор с привлекателната чиновничка.
— Не сте италианка! Не мога да повярвам — каза той. — Имате най-очарователния акцент.
— Холандка съм.
— Наистина?! Амстердам е един от любимите ми градове.
— Виждам, че вие сте от Ню Йорк — каза жената, явно опитвайки се да отклони разговора от себе си към Шон.
О, боже! Сана започна да пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Страхуваше се, че Шон ще се впусне да разказва историята на живота си. Слава богу, добре обучената рецепционистка се справи професионално със ситуацията като излезе иззад бюрото, за да им покаже стаята им, засипвайки ги с подробности за удобствата на хотела, ресторанта и поразителната гледка.
Стаята беше на третия етаж. Шон се приближи до прозореца, който гледаше към Испанските стъпала.
— Ела насам и виж това — извика той на Сана, която бе влязла в банята да провери дали и там е толкова луксозно, както всичко останало.
— Направо изумително, не мислиш ли?! — обърна се той към нея, когато тя се приближи и двамата впериха очи надолу. Въпреки дъжда туристите не спираха да се снимат. — Макар че не се вижда добре, не сме срещу катедралата „Свети Петър“. Ако не се проясни до сутринта, ще трябва да се върнем някой ден, когато не вали, за да можеш да я оцениш.
След малко Сана се зае с багажа, а Шон отвори пакета, изсипвайки съдържанието му върху бюрото.
Сана се приближи зад него и надникна над рамото му.
— Получи ли всичко, което ни е необходимо?
— Да. Тук е ватиканската ми идентификационна карта със снимка — подаде й Шон ламинираната карта.
— На тази снимка приличаш на престъпник — пошегува се тя.
— Добре де, стига се подиграва — издърпа той снимката от ръцете й и пъхна на нейно място пропуска за Ватиканския некропол, „Скави“, което на италиански означаваше „разкопки“. Документът изглеждаше много официално, с официалния печат на Папската комисия за свещена археология. — Това е, което ще ни позволи довечера да минем покрай швейцарските гардове.
— Впечатлена съм — каза Сана, като му върна документа. — Явно нещата си идват на мястото. Ами ключовете?
Шон ги извади и ги разлюля пред лицето й, преди да ги сложи в джоба си заедно с идентификационната карта и пропуска.
— Изглежда разполагаме с всичко необходимо, за да започнем.
Няколко минути по-късно двамата слязоха долу до гишето на консиержа и попитаха къде биха могли да хапнат.
— Кафе „Греко“ — отвърна единият от двамата служители без колебание, а другият кимна утвърдително. — Слизате надолу по стъпалата и тръгвате по „Виа Кондоти“. Намира се отдясно.
— Бихте ли ми казали къде мога да намеря магазин за железарски11 стоки? — попита Шон.
Двамата консиержи се спогледаха озадачено. За пръв път им задаваха подобен въпрос.
След известно чудене и бърза справка с речника, Шон и Сана бяха насочени към близката феррамента „При Джино“ на „Виа дел Бабуино“.
С карта в ръка и два хотелски чадъра те отидоха първо в кафенето, където хапнаха за обяд. След това се надвесиха над картата, за да потърсят железарския магазин, който, според консиержа се намираше наблизо по „Виа дел Бабуино“. Когато стигнаха до магазина, прашната витрина с изложени инструменти и стоки за домакинството изглеждаше така, сякаш не е била променяна от години. Вратата се затвори зад тях и те мигновено бяха обгърнати от почти осезаема тишина. Вътрешността беше също толкова прашна, колкото и витрината. Пред касата стояха пет-шест клиенти и мълчаливо и безшумно чакаха да бъдат обслужени. Един служител разглеждаше дебел каталог.
11
На англ. железария е hardware store, което би могло да доведе до объркване с магазин за хардуер. — Б.пр.