Шон и Сана бяха стъписани от тишината. Беше тежка, като в църква. Всеки, дори най-незначителният шум, изглеждаше сякаш заглушен от множеството стоки, голяма част от които бяха наредени в различни по големина кашони. Една черна котка с бели петна спеше, свита върху влажно парче мукава. Атмосферата беше далечен вик от железарските магазини, които Шон си спомняше от юношеството си в американския Среден запад. Там тези магазини бяха обикновено препълнени и шумни, хората идваха повече да се видят и да си поприказват, отколкото да купят нещо.
Шон направи знак на Сана да го последва навътре.
— Да се обслужим сами — прошепна той.
— Защо шепнеш?
— Не знам — отвърна отново шепнешком той, а после произнесе с нормален глас: — Толкова е нелепо да се шепне. Предполагам, че просто изпълнявам старата пословица: „Когато си в Рим, прави каквото правят римляните“.
Шон се насочи първо към сектора, където се намираха продуктите и принадлежностите за чистене, и Сана се затътри след него. Той й подаде две кофи, после се приближи към рафта за фенерчета и батерии. Избра две големи фенерчета и по няколко комплекта батерии за смяна. Когато ги сложи в кошницата за пазаруване, погледът му улови нещо, за което не беше мислил: жълти пластмасови каски за строители с миньорски лампи на батерии отпред.
— Не се бях сещал — призна той. — Но могат да ни свършат много полезна работа. — Той измери една, същото направи и Сана, и двамата се разсмяха заговорнически.
— Да ги вземем — предложи Шон и продължиха към секцията с инструменти. Там той избра един зидарски чук и няколко длета. После добави и други неща, които можеха да се окажат полезни: защитни пластмасови очила, работни ръкавици и протектори за колене. Последното, което избра, беше една бормашина „Блек & Декър“ с комплект батерии и сменяеми режещи и пробиващи бургии. С всичко това отидоха да платят на касата и после се върнаха обратно в хотела. Шон побърза да зареди батериите.
— Виж кое време е — каза Сана. — Имаме само един час.
— Ще са готови — увери я той.
— Може би трябва да останем в Рим още един ден? Може да затворят „Скави“, преди да сме стигнали там.
Шон погледна съпругата си с изненада. Само един ден преди това тя нямаше търпение да се прибере вкъщи, а сега сама предлагаше да удължат престоя си.
— А какво ще стане с експеримента, за който се притесняваше?
— Ти ме убеди колко важно може да се окаже това тук.
— Радвам се. Но нека все пак отидем на разкопките още днес. Казано честно, толкова съм развълнуван, че не мога да го отлагам. Дори ми се иска да се опитаме да вземем урната още довечера, независимо дали ще сме в състояние да проучим положението този следобед.
— Добре, чудесно — каза Сана. — Да тръгваме.
Макар да беше час пик, портиерът на хотела им осигури такси за броени минути. Докато пътуваха през града, Шон и Сана бяха прекалено напрегнати, за да разговарят.
Шофьорът, може би забелязвайки, че клиентите му непрекъснато си поглеждат часовниците, караше като пилот от Формула едно. Като се движеше на зигзаг в трафика, той успя да ги докара за двайсет минути пред „Арката на камбаните“ или „Арко дела кампане“ в сенките на „Свети Петър“. Дъждът сега се стелеше на пелени. Шон и Сана се свиха заедно под един чадър и изтичаха към относителния заслон на арката. Мига, в който излязоха на дъжда, по-нататъшният им напредък бе блокиран от двама швейцарски гвардейци, облечени в колоритните си униформи на черни и оранжеви вертикални райета, подчертани от бели яки и широки черни барети. Един от тях пое ватиканската идентификационна карта на Шон, сравни черно-бялата снимка с обляното му от дъжда лице, върна я обратно, отдаде чест и им махна да влизат. Без никакви думи.
Те излязоха на открито под плискащия дъжд и притичаха през калдъръмения площад, стигащ до южната страна на Базиликата „Свети Петър“. Сега се бореха не само с дъжда, но също и с потоците вода, оттичащи се от църковните водоливници, както и от пръските от трафика, който излизаше от Ватикана.
Като посочи с глава, Шон каза:
— Виждаш ли този плосък черен камък с бели ръбове в настилката, по която минаваме?
— Да — отвърна Сана без особен ентусиазъм.
— Напомни ми да ти разкажа за него, когато влезем вътре.