— Шегувате се — каза Джак. Беше невъзможно. Джак се бе запознал с кмета и бе впечатлен от интелигентността му, поне до този момент.
— Не се шегувам ни най-малко — продължи Бингам. — Очевидно господин Нюхауз е единственият човек, който може да облекчи лумбалните страдания на кмета ни.
— Шокиран съм — призна Джак.
— Недей — изсумтя Бингам. — Колкото до предстоящия съдебен процес, ще положим всички усилия, за да те защитим.
— Благодаря, сър — каза Джак с облекчение.
— Освен това ще уважим желанието ти за запазване на частните ти проблеми въпреки опасността от уволнение. Няма да разгласим тайната ти, особено в Патологическия.
— Оценявам го.
— Ако промениш мнението си и искаш да излезеш в отпуск, смятай заплатата за уредена.
— Оценявам и това. Много сте любезен.
— А сега мисля, че трябва да отидеш да работиш. Калвин ми каза, че те чакат повече случаи от обикновено. Така че се хващай за работа и ги подписвай.
Джак схвана намека и изчезна на мига.
Известно време нито Бингам, нито Калвин помръднаха. Гледаха се един друг шокирани.
— Наистина ли работата му е била занемарена напоследък? — попита Бингам, нарушавайки тишината.
— Не и от моя гледна точка — каза Калвин. — Истина е, че е по-назад от обикновено, но качеството му е нормално; и макар да изостава, производителността му е един път и половина по-голяма от тази на всеки друг.
— Нямал си представа за болестта на детето му, нали?
— Ни най-малка — каза Калвин. — Дори решението на Лори да удължи майчинството си не събуди никакви подозрения у мен. Помислих си, че просто й харесва да бъде майка. Знам колко много искаше деца.
— Джак винаги е бил толкова потаен. Така и не го разбрах, да ти кажа честно, още от момента, когато постъпи тук при нас. Беше самодоволен и саморазрушителен и не знам кое е по-лошото. Когато призовката дойде тази сутрин и ми се обадиха от офиса на кмета, си помислих, че се е върнал към старите си навици.
— И на мен ми мина през ума — призна Калвин.
— Говори с главната адвокатка — каза Бингам. — Кажи й, че ще защитаваме случая, освен ако тя смята, че трябва да се отиде на извънсъдебно споразумение. А след това ме остави да свърша малко работа.
Дванадесета глава
8:15 вечерта, четвъртък, 2 декември 2008 г.
Рим
(2:15 след обяд, Ню Йорк Сити)
Първо дойде блясъкът на стоте милиона волта електричество, последван от пращене, което разцепи влажния въздух в древния Египетски обелиск в средата на площад „Свети Петър“. Миг по-късно се чу острият тътен на гръмотевица, която буквално разклати фиата.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Сана.
— Гръмотевица и светкавица — отвърна й пренебрежително Шон, макар че и той бе подскочил. Никога не беше виждал мълния да пада толкова наблизо. — За бога, успокой се! Не си на себе си!
Сана кимна и погледна през прозорците на взетата под наем кола. В тъмнината се виждаха много пешеходци на път за вкъщи, приведени на вятъра, вдигнали чадъри пред себе си като щитове срещу почти хоризонталния дъжд.
— Не мога. Сигурен ли си, че трябва да правим това? — попита Сана. — Искам да кажа, промъкваме се в древно римско гробище в дъждовна нощ, за да откраднем костница. Прилича по-скоро на сценарий за филм на ужасите, отколкото на нещо нормално. Ами ако ни хванат?
Шон забарабани раздразнено с пръсти по волана на колата. Той също беше напрегнат и колебанията на Сана само подклаждаха безпокойството му.