— В некрополиса — отвърна Шон, докато подаваше пропуска си. — Имаме малко работа по поддръжката.
Гвардеецът изучава пропуска известно време, после го върна обратно:
— Вдигнете капака на багажника — нареди той, изчезвайки към задницата на колата.
През това време се приближи втори гвардеец и освети лицето на Сана с фенерче. Преди това той бе използвал фенерчето и едно огледало на дълга дръжка, за да инспектира вътрешността на колата за взривни устройства.
Шон чу багажника да се затваря и миг по-късно гвардеецът се върна до отворения му прозорец.
— За какво са тези инструменти? — попита гвардеецът.
— Имаме работа по поддръжката — отвърна Шон.
— Ще минете ли през офиса на „Скави“?
— Разбира се.
— Да се обадя ли на охраната да го отвори?
— Не е необходимо. Имаме ключове.
— Добре — кимна мъжът. — Един момент. — Той хлътна в малката барака за разрешително за паркиране. Миг по-късно се изправи зад колата и записа номера й, преди да се върне до отворения прозорец. Хвърли разрешителното на таблото и отдаде чест.
— Пфу — изсумтя Сана, след като тръгнаха. — Уплаших се, че сме пушечно месо, когато вдигнаха багажника и видяха инструментите.
— Аз също. Докато работех преди тук никога не са ми обръщали чак такова внимание. Явно са засилили охраната.
Шон паркира където му бяха казали, но колкото може по-близо до офиса на „Скави“.
— Ще взема инструментите. А ти иди до навеса на портика. Не искам да се измокриш като днес следобед.
— Ще можеш ли да се справиш? — попита Сана, докато се протягаше да измъкне един чадър от задната седалка.
Шон я хвана за ръката.
— Въпросът е ти ще се справиш ли.
— Сега, когато сме тук, съм по-добре.
Тя тъкмо се канеше да излезе от колата, когато Шон я стисна по-здраво.
— Изчакай да минат онези коли — спря я той.
Сана се обърна и видя редица от автомобили, които се спускаха към тях в мрака. Те отминаваха със свистене по хлъзгавия, пълен с локви калдъръм, изпращайки мръсни пръски към фиата. Шон и Сана се обърнаха и проследиха с поглед червените стопове, които прелитаха през Арката на камбаните, без дори да намалят.
— Това трябва да е някой от началниците, може би дори най-големият началник — подхвърли Шон.
Няколко минути по-късно се намираха в тъмния офис на „Скави“. Шон бе пренесъл инструментите и другите дреболии в две кошници. Сега, когато беше толкова близо, въодушевлението и безпокойството му се покачиха с още няколко градуса.
— Какво да правя с чадъра? — попита Сана наивно.
— Исусе Христе! — избухна Шон. — Трябва ли да ти казвам за всяко нещо какво да правиш с него? — Намираше се отвъд границите на търпението си. Първо го беше заплашила, че може да не участва в планираното мероприятие, а сега задаваше тъпи въпроси.
— Не ми се сопвай така. Въпросът е резонен. Ако го оставя тук, някой може да дойде насам и да заподозре, че в разкопките има човек.
— От къде на къде, ако види забравен чадър в офиса на „Скави“, някой ще тръгне да подозира, че долу е слязъл нарушител? Това е абсурдно.
— Чудесно! — сопна се Сана в отговор. Тя протегна ръка и остави взетия от хотела чадър да падне на пода. На Шон не му пукаше за нейните чувства.
Шон бе също толкова нещастен. През последната година, докато нейната кариера цъфтеше, тя започна да се държи като луда глава, подстрига косата си съвсем късо въпреки неговото несъгласие; друг път бе сприхава като дете, хвърляше разни предмети, както сега бе направила с чадъра.
В продължение на няколко секунди те се гледаха кръвнишки. Сана първа отстъпи.
— И двамата се държим глупаво — каза тя. Вдигна чадъра и го подпря на една дървена пейка.
— Права си. Съжалявам — каза той, но без по-нататъшни любезности. — Напрегнат съм, защото се страхувам, че може да се откажеш, а това е жизненоважно за мен.
В съзнанието на Сана всяко апатично оправдание на Шон се стапяше като снежна топка в тропиците. Вместо да поеме отговорност за държанието си, той обвиняваше нея.
— Да не говорим повече за това — предложи тя. В този момент последното нещо, което искаше да прави, беше да влиза в спор. А онова, което наистина искаше, бе да се върне в хотела и да си легне в леглото.
— Сега ти си тази, която говори.
Всеки от тях вдигна по една кошница и мина през остъклената вътрешна врата на офиса. Коридорът се осветяваше само от серия слаби нощни крушки по дължината на мраморните первази.