Минаха трийсет минути, а още не беше открил камък, въпреки направените по тавана дузина пробни дупки. Канеше се да прибегне до зидарския чук и длетото, когато забеляза нещо. Копачите не бяха копали под поддържащата подземието стена, както си беше мислил, а по-скоро бяха мушкали директно през основата й. Когато присви очи, успя да види съединяващите се краища на тухлените стени точно от външната страна на вертикалните подпори на вътрешната конструкция.
— Мили боже! — извика той. Не виждаше Сана, но знаеше, че е под стъклената платформа. Питаше го на всеки пет минути какво прави. По звука на гласа й можеше да каже, че става все по-тревожна, но нямаше какво друго да направи, освен да я държи в течение на действията си.
— Намери ли я? — попита Сана обнадеждено.
— Не, още не, но открих нещо друго. — Основата на подземието отиваше по-дълбоко. Костницата също трябваше да е по-дълбоко. Ако все още беше там, сигурно се намираше от дясната страна на тунела по посока на червената стена.
Той вдигна бормашината за пореден път и се обърна наляво. Започна да прави дупки в дясната стена на тунела. Първата беше по средата на разстоянието между пода и тавана, както и по средата на тунела. Резултатът беше същият като предишните дупки в тавана. Започна да пробива втората дупка на същото ниво, но по-навътре в тунела. На седем-осем сантиметра навътре удари нещо толкова твърдо, че едва не изпусна бормашината от ръката си. Окуражен, започна да пробива на трето място, малко над последното. Задържа дъх, когато бургията прониза хумуса и отново се натъкна на твърда повърхност.
Пулсът му забърза. Следващият опит бе на разстояние десетина сантиметра. Последва същото съпротивление на същата дълбочина. Вълнението му се усили, но не беше готов да празнува. Вместо това бързо проби още десетина нови дупки, сполучливо очертавайки перфектно гладък квадратен камък със страни от по четирийсет сантиметра, зазидан на дълбочина десет сантиметра в стената. В този момент не издържа и се провикна:
— Намерих я! Намерих я! — повтаряше, без да може да сдържа въодушевлението си.
— Сигурен ли си? — долетя гласът на Сана.
— Бих казал деветдесет процента сигурен — отвърна той.
След тази окуражителна новина Сана преодоля неохотата си и се върна да надникне.
— Къде е?
— Ето тук. — Той почука с кокалчето на пръста си по стената в самия център на серията от дупки, които беше пробил.
— Не я виждам — каза Сана разочаровано.
— Разбира се, че не можеш да я видиш — сопна се Шон. — Още не съм я изкопал. Само открих къде е.
— Как може да си толкова сигурен?
— Слушай, просто ми подай чука и длетото. Ще ти покажа, невернице.
Не че не вярваше на Шон, но като него и Сана не искаше надеждите й да се окажат излъгани. Тя побърза да донесе инструментите и му ги подаде.
Той се зае със стената. Работата се оказа по-трудна, отколкото беше очаквал, и бяха нужни много удари, за да успее да забие длетото на десетина сантиметра навътре в твърдата като цимент глина, след което го измъкна. Шумът от стоманения чук върху стоманеното длето беше остър и пронизващ, почти болезнен в тясното пространство. В опит да ускори процеса Шон едва не заби напълно длетото, преди буквално да го бомбардира с удари, за да освободи пръстта наоколо. Ушите им писнаха.
След час и половина работа Шон усети, че раменете го болят и е плувнал в пот. Трябваше да си почине. Пусна инструментите и разтърка схванатите си мускули. Миг по-късно лъчът от фенерчето на Сана се смеси с лъча от неговото. За негова изненада тя бе провряла глава в тунела.
— Как е, напредваш ли?
— Бавно — призна той. С облечената си в ръкавица ръка разчисти повърхността на варовика, която бе разкрил с такъв труд. Въпреки опитите си да избегне удрянето на камъка с длетото, беше направил няколко резки върху него. Те изпъкваха остро като светлокремави дефекти на кафеникавия фон. Като археолог съжаляваше, че се е наложило да използва такава нескопосана техника, но не разполагаше с голям избор. Знаеше, че охраната прави обиколката си в единайсет преди полунощ, когато се сменя, и искаше до тогава да си е тръгнал. А вече наближаваше десет.
— Още ли мислиш, че е това, което търсим? — попита Сана.