— Ами, нека го кажа така: става въпрос за обработено парче варовик, което със сигурност не е местно; освен това е точно на мястото, където Сатурний твърди, че го е сложил. Ти как смяташ?
Сана се обиди от пренебрежителния му тон. Задаваше нормален въпрос, защото единственото, което се виждаше, беше гладко парче камък, и като се имаха предвид всички постройки и модификации по гробницата на Петър през хилядолетията, съществуваше голяма вероятност някакво парче камък да се окаже случайно зазидано на това място. Като сдържаше нервите си, тя изказа предположението си.
— Значи сега ти си експертът — подхвърли саркастично Шон. — Ела да ти покажа нещо. — Той насочи лъча на лампата върху каската си към долния край на варовика, където бе започнал да работи с длетото. В този момент целият долен край беше оголен. — Виж нещо любопитно — каза той със същия пренебрежителен тон, който бе използвал миг по-рано. — „Камъкът“, както го наричаш, е в идеално хоризонтално и вертикално положение. Ако беше отломък от някакъв друг проект, нямаше да стои така идеално. А той е бил сложен внимателно. Неслучайно.
— Колко още ще продължиш? — попита Сана с изморен глас. Даде си сметка, че Шон не оценява усилията й да се пребори с клаустрофобията си. Ако не се страхуваше да си тръгне сама, щеше да го направи веднага.
Без да обръща внимание на въпроса й, Шон раздвижи раменете си и се върна на работа. Бързо напълни едната кофа с пръст и се провикна за втората. Двайсет минути по-късно бе успял да пробие отвор дълбок девет сантиметра и широк също толкова, разкриващ края на онова, за което бе сигурен, че е варовикова урна. Капакът беше с дебелина около два и половина сантиметра и бе запечатан с жълт восък. Като се отказа от зидарския чук заради тясното пространство, Шон премина на длетото като стъргалка, преди да започне да измъква останките с ръка.
Внезапно замръзна. Пое си дълбоко въздух и сърцето му пропусна един такт. Осветлението в некропола се запали, придружено от ниския боботещ звук на активирани електрически трансформатори.
Тринадесета глава
3:42 след обяд, четвъртък, 2 декември 2008 г.
Ню Йорк Сити
(9:42 вечерта, Рим)
Джак беше напълно отвратен от себе си. За втори път в рамките на два дни беше изгубил контрол. Вчера се бе случило с Роналд Нюхауз — като илюстрация колко зле се справя с болестта на сина си. Мисълта за действията му в офиса по хиропрактика го разстрои, особено след като Лори беше тази, която понасяше тежестта на трагедията, докато той изхвърчаше от къщи всеки ден, за да избягва дори да мисли за това. Днес всъщност бе обвинил четиримесечния си син за липсата си на здрав разум, което бе дори по-лошо от ругатните по адрес на онзи шарлатанин. Усети вина, когато си помисли как ли ще реагира Лори, когато научи, че е казал на Бингам и на Калвин за Джей Джей. Макар да не го бяха обсъждали открито, двамата гледаха на ситуацията като на напълно частен проблем.
Джак още седеше на бюрото си, където се бе върнал след нахокването в офиса на Бингам. Той погледна в кошчето си, препълнено с лабораторни резултати и информация, които бе поискал от съдебномедицинските следователи. Знаеше, че трябва да се заеме с работа, но не можеше да се застави да започне.
Погледна към микроскопа си и купчините с подканящи таблички с микроскопски слайдове, всеки представляващ отделен случай. Не можеше да се занимава с това. Притесняваше се, че може да пропусне нещо важно в състоянието, в което се намираше.
Обхвана главата си с ръце. Подпрял лакти на бюрото, със затворени очи, той се опита да реши дали наистина беше депресиран. Не можеше да позволи това да се случи отново.
— Нещастно мекотело! — процеди той през стиснати зъби, без да вдига глава.
Изричането на такава обида към себе си гласно беше като плесница. Той се изправи, възвърнал духа си. Опирайки се на максимата, че най-добрата защита е нападението, Джак насочи съзнанието си обратно към кръстоносния поход, който бе повел срещу алтернативната медицина.
— Да те вземат мътните, Бингам! — изруга той. Внезапно, вместо да трепери пред Бингам и да се свива от страх, той стана непокорен. Макар че в началото бе мотивиран от желание да се дистанцира от болестта на Джей Джей, сега мислеше за кръстоносния поход като за справедлива и достойна цел сама по себе си, а не просто като за такава, за която да пише в реномирано списание по патология. Вместо това беше честно да информира обществеността за един проблем, на който хората да обърнат сериозно внимание.