— Какво правиш? — попита Шон.
Сана не бе отворила очи, нито се бе оплакала от паника в продължение на няколко минути, давайки му възможност да се успокои. Когато осветлението се бе включило преди двайсетина минути, той също се бе паникьосал, изтичвайки от вътрешността на тунела към зоната под стъклената платформа. Знаеше, че трябва да премести тежкия стъклен панел, който бяха оставили подпрян на стената. Нямаше съмнение, че ако охраната видеше вдигнатото стъкло, те щяха да бъдат открити.
Само минути, след като двамата със Сана върнаха стъклото на мястото му и изпълзяха обратно в тунела, чуха гласовете на приближаващи се хора, изкачване по платформата и разговор.
Докато Сана се бореше с пристъпа си на паника, Шон трябваше да прогони собствените си страхове, че двамата може да са оставили част от екипировката си така, че да се вижда през стъклото. През десетте минути, докато охраната беше наблизо, Шон беше докаран до безумието да се тревожи, че ще бъдат разкрити всеки момент.
Чудеше се какво е привлякло пазачите. Не би могъл да знае със сигурност, но призна, че Сана е била изненадващо проницателна. Може би е било пронизителното металическо дрънчене на зидарския чук по длетото, което бе стигнало до базиликата горе.
— Мога ли вече да отворя очи? — внезапно попита Сана, нарушавайки тежката тишина в тунела.
— Не, дръж ги затворени! — отговори Шон. Да се занимава с клаустрофобията на жена си бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.
— Колко дълго ще стоим така? — попита Сана плахо. Беше ясно, че още се бори със страха си, но преди Шон да й отговори, лампите в некропола угаснаха, потапяйки ги в дълбок мрак.
— Осветлението угасна ли? — попита Сана разтревожено, макар в гласа й да се долавяше нотка на облекчение.
— Да — отвърна Шон, — но не отваряй очи, преди да включиш лампата на каската си. — Той започна да се извива назад в опит да се измъкне от тунела. Когато се освободи, включи лампата си. Сана се присъедини към него миг по-късно, също включила своята.
В първия момент стояха един срещу друг и само се гледаха. Въпреки че Шон се тревожеше, че паниката на жена му може да се върне, когато тя отвори очи, това не се случи. Излизането от тесния тунел беше достатъчно, за да я накара да се успокои.
— Напомни ми никога да не те вземам повече на разкопки — произнесе Шон раздразнено, сякаш обвиняваше Сана за уплахата.
— Напомни ми никога да не идвам! — изсъска му тя в отговор.
Продължиха да се гледат още няколко секунди, и двамата задъхани, сякаш са тичали километър, а не са стояли заковани неподвижно половин час.
— Да се махаме — каза Сана. — До тук това е едно от най-малко любимите ми преживявания. Да влезем вътре и да вземем най-после проклетата костница!
Последното нещо, което Шон искаше, беше Сана да го командва, след като се бе наложило едва ли не да й държи ръката, поне образно, през цялото изпитание. Да успокоява паниката й се оказа по-лошо и от страха да не бъдат открити.
— Ще отида да взема костницата, защото искам да я взема — отвърна рязко той, — а не защото ти ми нареждаш да го направя. — Той взе длетото и кофата и изпълзя обратно в тунела.
Сана го чуваше да стърже пръстта около костницата, но за съжаление нямаше какво да прави и съзнанието й се върна към натрапчивата идея, че мога да бъдат заловени. Сега, когато стъкленият капак беше спуснат върху платформата, тя бе оставена напълно на милостта на Шон. В резултат на това паниката заплашваше да се върне отново.
— Шон! — надвика тя шума от длетото и сумтящите звуци, които Шон издаваше от тунела. — Искам да се върнем и да вдигнем стъкления панел.
— Иди и го вдигни сама! — извика й той, като промърмори още нещо, което тя не чу, но можеше да се досети какво е.
Мисълта, че не е в състояние да се справи сама с капака и че Шон го знае много добре, я накара да побеснее, но това си имаше и добра страна.
Тя бързо осъзна, че гневът уталожва клаустрофобията й. Колкото повече се ядосваше на съпруга си, толкова по-малко се страхуваше, че е в затворено пространство. Освен това си спомни, че затварянето на очите й бе подействало отлично, и отново стисна клепачи.
— Ето! — извика триумфално Шон от вътрешността на тунела. — Освободих я! Излиза!
Сякаш събудена от хипноза, Сана отвори очи. Освобождаването на костницата означаваше, че и тя ще е свободна, тъй като скоро щяха да излязат оттук. Напълно забравила фобията си, тя изпълзя напред към началото на тунела и видя как Шон измъква каменната костница от нишата в стената.