Анатолий Днепров
Интервю с регулировчик
— Почакайте малко.
— Да, моля.
— Вие минахте на червена светлина.
— Извинете, аз съм далтонист. За мен цветовете нямат разлика.
— Но все пак виждате светлина, нали?
— Разбира се.
— В такъв случай сигурно сте забелязали, че е запалена горната светлина, значи червената.
— Това е съвсем логично. Но…
— Какво?
— Там е работата, че аз, как да ви обясня, често бъркам горната светлина с долната.
— Вие нещо увъртате.
Регулировчикът написа квитанция за глобата.
— Вие някога поглеждали ли сте матовото стъкло на фотоапарата?
— А вие как мислите?
— Изображението там е обърнато.
— Това го знае всеки ученик.
— Човешкото око е леща.
Регулировчикът наостри уши.
— Е, и какво?
— В окото изображението също е обърнато.
— Да, но…
— Ама нали окото е леща?
— Така е…
Регулировчикът повъртя неуверено молива…
— Тогава не е ясно…
— Точно там е работата… При повечето хора, тоест почти при всички обърнатото изображение се преобръща в мозъка още веднъж.
— Да се чудиш просто. Наистина изображението трябва да бъде обърнато…
— Ами че при мене е тъкмо такова. Обърнато.
Регулировчикът занемя с отворена уста.
— Значи вие виждате всичко…
— Да. Бъдете така добър, да не настъпите с обувката си лицето ми.
Регулировчикът направи крачка встрани.
— За вас значи аз…
— Да, вие стоите с краката нагоре.
— Боже милостиви, ама че нещастие!
— Ни най-малко, свикнал съм.
Регулировчикът се замисли, после се усмихна лукаво.
— Измислихте всичко това, приятелю, за да не платите глоба!
— Но нали окото е леща?
Регулировчикът пак се замисли.
— Вижте какво. Елате с мен, нека началството се оправя!
Тръгнаха. Изведнъж регулировчикът се спря.
— А не ви ли е трудно да се движите с такова зрение?
— Как да ви кажа, омръзна ми да гледам крака горе. И пътя горе. От това ме заболява врата.
Началникът изслуша регулировчика, който му докладваше шепнешком.
— Глупости. Такова нещо е невъзможно. Я ми кажете къде е главата ми?
— Ей там, долу.
— Нищо подобно, вие самият показвате с пръст горе!
— За вас това е горе, а за мен — долу.
— Хмм. Значи на вас ви се струва, че вървите с краката нагоре?
— Не. На вас ви се струва, че ходите с главата нагоре. При мен всичко е нормално според учебника по физика.
— Слушайте! Ако ви повярва човек, то тогава вие сте изключение от правилото.
— Нищо подобно, вие сте изключение от правилото. Господи, обувките ви пак са до лицето ми. Моля ви…
— Добре, ще се отместя… Всеки ден си лъскам обувките. Още един въпрос. Как пиете и ядете?
— Как ли? Обикновено, както всички. Пия от чаша, ям с лъжица.
Началникът се зарадва много.
— Ако всичко е така, както го разправяте, тогава течността щеше да се излива покрай устата ви!
— Ех и вие! Извинете, но тогава на вас не ви е познат законът за притеглянето.
— А именно?
— Течността никога не може да се излее поради своето тегло.
— И според вас къде се притегля тя?
— Ето там, горе.
— Вие отново показвате долу!
— Нали ви обясних вече…
— Ах, да.
Началникът беше съобразителен, образован човек. Той извади от джоба си вестник.
— Я прочетете какво пише тук?
— „Тнеднопсерок яишан емхиломоп еин“…
— Вие четете от долния десен ъгъл отдясно наляво горе?
— А как другояче?
— И ясно ли ви е всичко това?
— Разбира се. Моят мозък веднага обръща текста както трябва.
— Зрението не обръща, а текста обръща. Странно.
— Няма нищо странно. Може би това е нещо като компенсация за моята физическа нормалност.
— Вие смятате това за нормално — да виждате всичко обратно?
— Пак ви повтарям, тъкмо това е нормално. А не както виждат останалите…
— Значи според вас ние сме ненормални. Но нали ние сме болшинство!
— Е, това още не е аргумент…
Регулировчикът зададе въпроса, който го измъчваше.
— Кажете ми не сте ли се опитвали да се приспособите към всички…
— Какво имате предвид?
— Ами вашето „долу“ да стане „горе“ и така нататък?
— О, разбира се, не ще и дума. Когато бях млад.
— И какво правихте тогава?
— Занимавах се с акробатика. Упражнявах се да ходя на ръце. Извинете, обувките ви пак ме…
Началникът и регулировчикът замълчаха.
После регулировчикът каза:
— Аз ще ви поизпратя. Внимателно, тук при нас горе, тоест за вас това е долу, има полилей. Доста е дълъг. Да не го закачите с краката си. Изобщо много странен случай… Хм, какво виждате, когато вървите сега с мен? Ах, вие вече говорихте за това. Обувки. Знаете ли, между впрочем аз пиша дисертация. Бихте ли ми разрешили някой път да намина към вас? Просто да си поговорим по-подробно…