— Държиш се ужасно — каза накрая Лестат. — А вече се зазорява. Заслужаваш да те оставя да умреш. Ще умреш, това е сигурно. Слънцето ще разруши кръвта, която ти дадох, във всяка тъкан, във всяка вена. Изобщо не би трябвало да се страхуваш от ковчега. Приличаш на човек, който е изгубил крак, но все още настоява, че изпитва болка в него.
Това определено беше най-позитивното и най-интелигентно нещо, което Лестат е изричал в мое присъствие. То веднага ме отрезви.
— Ето, аз влизам в ковчега — каза ми той с презрение, — ти ще легнеш отгоре ми, ако имаш поне капка разум.
И аз го направих. Легнах с лице към него, напълно объркан от липсата на страх, но отвратен от близостта си с този красив и пленителен мъж. Той затвори капака, а аз го попитах дали съм напълно мъртъв. Цялото ми тяло потръпваше, всичко ме болеше.
— Не, не си — отвърна ми той. — Когато умреш напълно, ще видиш и ще чуеш, че се случва, но няма да почувстваш нищо. Довечера ще си мъртъв. Сега спи.
— Така ли стана? Вие… мъртъв ли се събудихте?
— Да. Бих казал, променен. Както виждате, аз съм жив. Тялото ми беше мъртво. Минава известно време, преди да се изчистиш напълно от течностите и вече нямаш нужда от тях, но тогава бях мъртъв. Щом осъзнах това, се разделих с още една човешка емоция. Първото, което ми стана пределно ясно, още докато се вмъквахме в ковчега, беше, че никак не харесвам Лестат. Все още не бях съвсем като него, но и бях много по-близо до него, отколкото преди смъртта си. Не мога да ти обясня много ясно това по очевидната причина, че си още жив. Няма да разбереш. Но преди да умра Лестат беше най-невероятното и пленително същество, което бях виждал. Изтръскай пепелта от цигарата, ще падне.
— О, да! — сепна се момчето и бързо смачка угарката в стъкления пепелник. — Имате предвид, че когато пропастта между вас се е затворила, той е изгубил… обаянието си? — Погледът му бързо се върна на вампира, а ръцете му извадиха нова цигара и кибрита много по-лесно отпреди.
— Да, точно така — отвърна вампирът с явно удоволствие. — Обратното пътуване до Поант дю Лак беше вълнуващо. А постоянното бърборене на Лестат определено бе най-отегчителното и отчайващо нещо в живота ми. Разбира се, както вече казах, още не му бях равен. Все още не можех да се справям с мъртвото си тяло… ако мога да използвам това сравнение. Но онази нощ, когато извърших първото си убийство, се научих и на това. — Вампирът посегна през масата и леко изтупа малко пепел от ревера на младия мъж. Той се втренчи стреснато в ръката му. — Прощавай. Не исках да те плаша.
— Не, вие ме извинете — отвърна момчето. — Просто изведнъж ми се стори, че… ръката ви е неестествено дълга. Протегнахте я чак до мен, без да помръднете!
— Не — отвърна вампирът и положи длани на кръстосаните си колене. — Помръднах, но по-бързо, отколкото можеш да видиш. Просто илюзия.
— Помръднали сте? Не, не сте. Стояхте си в същата поза, облегнат в креслото.
— Не — повтори твърдо вампирът. — Наведох се напред, вече ти казах. Ето, ще го направя отново. — И той го направи, а момчето се взираше в него със смесица от объркване и страх. — Пак не го видя, нали? — попита вампирът. — Ето, виж, ще протегна ръка. Не е чак толкова дълга, нали? — И той протегна ръка нагоре. Показалецът му сочеше към небето, като на ангел, дошъл да възвести Божията воля. — Ето, това е доказателство за огромната разлика между твоята способност да виждаш и моята. Понякога собствените ми жестове ми се струват твърде бавни и дори плавни. Аз чух шума от триенето на пръста ми в твоя ревер. Е, признавам, не исках да те изплаша. Но вероятно това ще ти помогне да разбереш защо завръщането ми в Поант дю Лак беше същинско угощение за сетивата. Дори само лекото полюшване на клон от вятъра беше удоволствие.
— Да — каза момчето, но очевидно още не можеше да дойде на себе си.
Вампирът го гледа известно време, после рече:
— Та какво ти разказвах…
— За първото ви убийство — подсказа му момчето.