Цялата къща тънеше в приглушени светлини и навсякъде имаше картини, които се увеличаваха почти всяка нощ от вампирите с нова гравюра или пък с творба от съвременен художник. Селесте беше сложила студената си ръка на рамото ми и ми говореше с презрение за хората, създали тези картини, а Естел, която държеше Клодия в скута си, уточни за мен, наивния американец, че вампирите не са сътворили тези ужасии, а само са ги събрали, потвърждавайки отново и отново, че хората са способни на много по-голямо зло.
— Нима художниците на тези картини са сътворили зло? — попита тихо Клодия.
Селесте отметна назад черните си къдрици и се засмя.
— Представиш ли си нещо, то лесно може да се сътвори на практика — отвърна тя бързо, но очите ѝ криеха потисната враждебност. — Разбира се, ние се стараем да не отстъпваме на хората в разнообразните методи на убийство! — Наведе се бързо напред и докосна коляното на Клодия. Тя само я погледна, а Селесте се изсмя нервно и продължи.
Сантяго се приближи до нас и повдигна въпроса за хотела, в който бяхме отседнали. Каза, че бил крайно несигурен, и придружи думите си с малко пресилена жестикулация. Оказа се, че е доста добре информиран за нашия апартамент. Знаеше и за сандъка, в който спяхме. Това му се сторило вулгарно.
— Елате тук! — каза ми с почти детска простота, каквато бе показал и на стълбите. — Живейте с нас и няма да има нужда от подобни маскировки. Ние си имаме пазачи. Но кажи ми, откъде идвате! — настоя той, коленичи и сложи ръка на креслото ми. — Имаш някакъв акцент.
Бях смътно ужасен от мисълта, че френският ми има акцент, но това не беше главната ми грижа. Сантяго беше решителен и натрапчиво властен. Междувременно разговорът около нас продължаваше. Естел обясняваше, че вампирите трябва да носят черно, лилавата рокля на Клодия била красива, но безвкусна.
— Така се сливаме с нощта — каза тя. — Имаме погребален шик.
После почти допря буза към бузата на Клодия и се засмя, за да смекчи забележката си. Селесте също се смееше, засмя се и Сантяго. Цялата зала сякаш оживя от неестествен звънлив смях, неестествени гласове отекваха в изографисаните стени и къдреха пламъчетата на свещите.
— Но пък как да скриеш подобни къдрици — каза Селесте, докато си играеше със златната коса на Клодия.
Тогава осъзнах нещо, което вероятно беше очевидно: те всички бяха боядисали косите си в черно, всички освен Арманд. Това, и фактът, че се обличаха само в черно, допринасяше значително за смущаващото впечатление, че сме статуи, изваяни от един скулптор. Не мога да опиша колко смутен бях от този факт — той събуждаше у мен толкова дълбоко безпокойство, че дори не можех да го осъзная.
Станах, пристъпих към едно от тесните огледала и започнах да ги наблюдавам. Клодия сияеше като скъпоценен камък сред тях, също като смъртното момче, което спеше долу. В този миг осъзнах, че са ужасно отегчителни. Всичко наоколо ме отегчаваше, сияещите им вампирски очи си приличаха като две капки вода, дори остроумията им бяха скучни.
Само мисълта за знанието, което исках да получа от тях, събуждаше интереса ми.
— Вампирите от Източна Европа…. — казваше Клодия. — Какво общо имат с нас тези чудовищни създания?
— Те са завърнали се от онзи свят — отговори тихо Арманд от другия край на залата и свръхестественият слух на всички се напрегна, за да долови шепота му. Всички притихнаха. — Тяхната кръв е различна, мръсна. Те се умножават като нас, но без нужното умение и грижа. В старите времена… — Замълча и аз видях в огледалото, че лицето му се скова.
— О, разкажи ни за старите времена — обади се Селесте с по човешки писклив глас, а в тона ѝ се долавяше порочност.
Сантяго отново се върна към сарказма си.
— Да, разкажи ни за сборищата и за билките, които могат да ни направят невидими. — Усмихна се и продължи: — Кажи и за изгарянията на клада!
Арманд гледаше Клодия.
— Пазете се от тези чудовища — каза той и очите му се отклониха първо към Сантяго, а после към Селесте. — От завърналите се мъртви. Те ще ви нападнат все едно сте смъртни.