Селесте потрепери и каза нещо с презрение, както аристократ говори за селските си роднини, които носят същата фамилия. Аз гледах Клодия, защото очите ѝ отново се бяха замъглили. Тя внезапно се извърна от Арманд.
Гласовете на останалите пак се извисиха — като глъчка на парти. Разговаряха за нощните убийства, описваха срещите си със смъртни без никаква емоция, като ярки светкавици от време на време се чуваха и жестоки подробности. Висок слаб вампир беше нападнат в един ъгъл на залата заради ненужна романтичност, с която гледал на човешкия живот — липсвал му кураж, отказвал да върши най-забавното, което моментът му предлагал. Той изглеждаше простоват, свиваше рамене, говореше бавно и запазваше мълчание задълго, сякаш вече се беше преситил и се чудеше дали да не си легне в ковчега. Все пак остана сред тази странна група, която превръщаше безсмъртието в клуб на конформисти. Как ли би ги възприел Лестат? Дали е бил сред тях? Какво го е накарало да ги напусне? Никой не можеше да заповядва на Лестат, той беше господар на малкото си обкръжение, но как ли биха оценили неговата изобретателност и начина, по който си играеше с жертвите си. Често се чуваше думата „пропуснал“ — дума, която беше много важна за мен като новопревърнат вампир. „Пропусна“ възможността да убиеш това дете. „Пропусна“ възможността да изплашиш онази нещастна жена или пък да подлудиш онзи мъж, което нямаше да е много трудно.
Главата ми се замая. Обикновено главоболие на смъртен. Жадувах да се махна от тези вампири и само далечната фигура на Арманд ме задържаше. Той, а не предупрежденията му. Изглеждаше дистанциран от останалите, макар че често кимаше и изричаше по някоя дума. И макар че беше част от тях, много рядко вдигаше ръка от облегалката на креслото, която имаше форма на лъвска лапа. Вълнувах се, като го гледах такъв, виждах, че никой от малката група не улавя погледа му, както го улавям аз, и никой не го задържа така, както го задържам аз. И все пак той оставаше далеч от мен, само очите му ме следяха. Предупрежденията му звънтяха в ушите ми, но аз ги пропъждах. Исках да се махна от този театър и в същия миг не помръдвах, слушах ги и всичко ми се струваше ненужно и скучно.
— Значи за вас всичко е позволено, няма никакви престъпления? — попита Клодия. Виолетовите ѝ очи бяха фиксирани в мен през огледалото, защото стоях с гръб към нея.
— Престъпления ли, това е скука! — извика Естел и посочи Арманд с белия си пръст. Той се засмя тихо от ъгъла на залата. — Скуката е смърт! — изкрещя Естел и оголи вампирските си зъби, а Арманд вдигна ленивата си ръка към челото си в театрален жест на страх.
Но Сантяго, който стоеше с ръце зад гърба, се намеси.
— Престъпления! — каза той. — Да, има едно престъпление, заради което бихме преследвали всеки вампир, за да го унищожим. И можеш ли да се досетиш кое е то? — Погледна към мен и после пак към безизразното лице на Клодия. — Би трябвало да знаете, щом сте така потайни относно вампира, който ви е създал.
— И какво е то? — попита тя, а очите ѝ леко се разшириха.
Залата постепенно притихна, всички бели лица се извърнаха към Сантяго, който се беше надвесил над Клодия. Очите му блестяха от доволство, че е попаднал в целта. После тръгна към мен и сложи ръка на рамото ми.
— Можете ли да се досетите за кое престъпление става дума? Нима вашият наставник не ви е казал?
Обърна ме леко и потупа по гърдите ми в синхрон с ритъма на сърцето.
— Има едно престъпление, което се наказва със смърт. И то е, когато посегнеш на някой от твоя собствен вид!
— Ооо! — извика Клодия и започна да се смее. Тръгна през залата, лилавата ѝ рокля се въртеше, а стъпките ѝ кънтяха по пода. Хвана ме за ръката и рече: — А аз се страхувах, че голямото престъпление е да се родиш като Венера от пяната на вълните, като нас! Господар вампир! Ела, да вървим! — кимна ми и ме задърпа.
Арманд се смееше, а Сантяго беше съвсем неподвижен. Арманд стана, когато стигнахме до вратата, и каза:
— Добре дошли сте утре вечер. Както и следващата вечер.
Не можах да си поема дъх чак докато не излязохме на улицата. Още валеше и градът изглеждаше опустял, но все пак красив. Вятърът носеше парченца хартия, сияеща карета мина бавно с ритмичен тропот на копита. Небето беше бледо виолетово. Аз вървях бързо, а Клодия ситнеше до мен. Взех я на ръце, защото не можеше да смогне на ритъма ми.
— Не ги харесвам — каза ми тя гневно, когато наближихме хотел „Сен Габриел“. Дори неговото просторно, ярко осветено фоайе беше пусто в този предутринен час. Аз профучах покрай сънливите служители на рецепцията.
— Търсих ги из целия свят, а сега ги ненавиждам! — Тя хвърли пелерината си и тръгна към средата на стаята.