— За господаря ми — каза то и ме стрелна с развеселен поглед. Но тостът беше всъщност за Арманд.
— За твоя роб — прошепна страстно Арманд и загледа как то отпива на големи глътки. Поглъщаше с поглед влажните устни и движещата се плът на шията. Момчето забоде парченце бяло месо и преди да го лапне, вдигна вилицата за поздрав. Ядеше бавно, без да отделя очи от Арманд. Имах чувството, че вампирът се гощава заедно с него, отпивайки от живота, от който вече не можеше да опита иначе, освен с поглед. Но колкото и увлечен да изглеждаше от това, той не се измъчваше; не се измъчваше като мен преди години, когато стоях под прозореца на Бабет и копнеех за човешкия ѝ живот.
Момчето се нахрани, коленичи и прегърна Арманд през врата, сякаш се наслаждаваше на ледената му плът. Спомних си първата нощ, когато Лестат дойде при мен — как ме прогаряха очите му, как сияеше бялото му лице. Вероятно сега аз изглеждам такъв в твоите очи.
Най-сетне се свърши и момчето отиде да спи. Арманд заключи месинговите порти пред него. Смъртният задряма след минути, преситен, а Арманд се настани срещу мен. Очите му бяха огромни и красиво спокойни, някак невинни. Когато усетих, че потъвам в тях, аз откъснах поглед. Искаше ми се в камината да бушува огън, но там вече имаше само въглени.
— Каза ми да не издавам нищо за произхода си, защо? — попитах аз и го погледнах. Беше усетил отдръпването ми, но не изглеждаше обиден, само се взираше в мен с тиха почуда. Но дори това беше непосилно за мен, затова пак се извърнах.
— Убихте ли вампира, който ви е превърнал? Затова ли сте тук без него? Защо не ми кажеш името му? Сантяго смята, че сте го убили.
— Дори и да е така, или ако не можем да ви убедим в обратното, какво ще стане — ще ни унищожите ли? — попитах аз.
— Няма да ви сторя нищо — каза той спокойно. — Но, както вече ти казах, не съм главен тук, в смисъла, който ти влагаш в това понятие.
— Но те те смятат за главен, не е ли така? Вече два пъти ме спасяваш от Сантяго.
— Аз съм по-силен и по-стар от него. Сантяго е по-млад вампир дори от теб — каза Арманд. Говореше спокойно, без никаква гордост. Просто излагаше фактите.
— Не искаме да сме във вражда с вас.
— Вече се случи — каза той. — Не с мен, но с онези горе.
— Но защо той ни подозира?
Той като че ли се замисли, сведе поглед и облегна брадичка на юмрука си. След малко, макар че на мен ми се стори след цяла вечност, вдигна очи и каза:
— Мога да ти кажа защо. Първо, вие сте твърде потайни. По света има малко вампири и всички живеят в съперничество, подбират новаците много внимателно и искат да са сигурни, че те ще уважават събратята си. В тази къща има петнайсет вампира и този брой ревниво се пази. Освен това те се страхуват от слабите вампири. За тях е очевидно, че ти имаш много недостатъци: твърде чувствителен и умозрителен си. Както сам каза, не си способен на типичната за вампирите дистанцираност. Не бива да забравяме и мистериозното дете, което никога няма да порасне, никога няма да е способно да се грижи само за себе си. Аз не бих превърнал във вампир това момче, ако животът му, който е твърде ценен за мен, не се намира в огромна опасност. Той е още много млад, не е достатъчно силен и едва е отпил от живота, а ето, че ти водиш със себе си такова дете. Що за вампир е способен да я превърне, питат се те. Ти ли си този вампир? Е, както виждаш, откриват в теб доста недостатъци и много неща ги озадачават, а ти неизменно мълчиш. Затова не могат да ти имат доверие. А и Сантяго просто си търси повод. Има още една причина да те мрази, и може би тя е по-силна от всичко останало. Тя е силна и много проста: когато си го срещнал в Латинския квартал, ти… за нещастие… си го нарекъл „палячо“.
— Ооо! — Облегнах се назад.
— Може би за всички щеше да е по-добре, ако тогава си беше замълчал. — Той се усмихна, като видя, че разбирам иронията във всичко това.
Замислих се върху думите му, но най-много ми тежаха странните предупреждения на Клодия, че този мил мъж срещу мен ѝ е казал: „Умри“, както и бавно засилващото се отвращение, което изпитвах към вампирите в балната зала горе.
Изгарях от желание да говоря с него за всичко това. Но не биваше, не още, въпреки че като гледах очите му, не можех да повярвам, че е упражнил подобна сила над нея. Неговите очи ми казваха: „Живей“. Неговите очи ми казваха: „Учи се“. Колко копнеех да му споделя всичко, което ме объркваше, да споделя изумлението си от това, че след толкова години търсене откривам вампири, превърнали безсмъртието в клуб на евтин конформизъм. И все пак, въпреки объркването и тъгата, осъзнах, че не може да бъде иначе. Какво ли бях очаквал? Какво право имах да съм така огорчен и разочарован от Лестат, че да позволя да бъде убит. Само защото не ми показа онова, което трябваше да открия сам? Какво ми беше казал Арманд? Че единствената сила е в нас самите…