Взех ключа от него и дори не помня как съм отключил вратата и съм тръгнал по стълбите. Не помня и къде остана той. Помня само, че излязох на една тъмна странична уличка до театъра и чух Арманд да ми говори много тихо, някъде близо до мен: „Ела пак при мен, когато можеш.“ Огледах се, но не го видях никъде. Той на няколко пъти ми беше казал да не напускам хотела, за да не давам на останалите доказателството за вината ни, което те само чакаха.
— Да убиеш друг вампир е много вълнуващо — каза ми той. — Затова е забранено под страх от смъртно наказание.
Изведнъж ми се стори, че се пробуждам. Видях парижката улица, обливана от дъжда, високите тесни сгради от двете ми страни, видях и че вратата зад гърба ми се слива със стената и Арманд вече не е до мен.
Въпреки че Клодия ме чакаше, въпреки че я видях до прозореца ни в хотела, осветена от газените лампи — мъничка фигура сред восъчните листенца на цветята, — аз се отдалечих от булеварда и се потопих в тъмните улички, както често правех в Ню Орлиънс.
Не че не я обичах вече, но осъзнавах, че страстта ми към нея е така огромна, както и страстта ми към Арманд. Затова се опитвах да избягам и от двамата, оставих жаждата за убийство в мен да нарасне, като жадувана треска, за да замъгли съзнанието ми и да притъпи болката.
Един мъж вървеше към мен сред мъглата, спуснала се след дъжда. Струваше ми се, че броди из някакъв неестествен пейзаж, защото нощта беше много мрачна и нереална. Хълмът, на който стоях, можеше да бъде всеки хълм по света, а меките светлини на Париж се бяха превърнали в безформени искрици в мъглата. Мъжът беше пиян и вървеше право към смъртта си — пулсиращите му пръсти посегнаха право към лицето ми.
Но аз още не се бях отдал сляпо на жаждата и отчаянието. Трябваше да му кажа да се маха, дори устните ми оформиха заръката на Арманд: „Внимавай!“. И все пак той плъзна дръзко ръка около кръста ми и ме погледна с обожание. Искаше да ме нарисува, казваше, че щял да ме заведе на топло и приятно място. Боите, с които беше изцапана ризата му, миришеха приятно. Последвах го през Монмартър и му прошепнах:
— Ти не си мъртъв, нали?
Той ме превеждаше през някаква избуяла градина, между влажни треви, и ми отвърна, смеейки се:
— Жив съм, жив съм. — Докосна бузата ми и ме погали, като накрая извъртя леко брадичката ми, за да ме насочи към ниската врата.
Газените лампи вътре осветиха ярко зачервеното му лице, наистина беше много топло.
Видях огромните му блещукащи очи и малките червени венички по бялото. Топлата му ръка разгаряше глада ми, докато той ме водеше към едно кресло. В следващия миг се оказах заобиколен от пламтящи лица, които се издигаха над дима на лампите и потрепваха от жегата на огнището. Под скосения покрив имаше цял пъстър свят от платна — искряща, пулсираща красота.
— Седни, седни… — прикани ме мъжът, трескавите му ръце ме бутнаха в гърдите, а после потупаха дланите ми. Гладът ми се надигаше на вълни.
Той застана далеч от мен, с напрегнат поглед и палитра в едната си ръка. Ръката, която рисуваше, беше скрита зад огромно платно. Аз седях безпомощен, без да мисля за нищо, плаващ сред картините му, погълнат от възхитата в очите му. Потъвах в тях, докато очите на Арманд изчезнаха от ума ми и вече не чувах тичащите стъпки на Клодия по каменния коридор, далеч, далеч от мен.
— Ти си жив… — прошепнах аз.
— Кости — произнесе той. — Кости.
И аз видях купчини кости, изровени от плитките гробове в Ню Орлиънс, за да може друг да легне в тясната дупка. Очите ми се затвориха, гладът ми прерастваше в агония, сърцето ми крещеше за живо сърце. Усетих, че той тръгва напред и слага ръце на лицето ми — фатална стъпка, фатално движение. От устните ми излетя въздишка.
— Спасявай се — прошепнах му. — Внимавай!