И тогава нещо се случи с лъчистото му влажно лице, сякаш някой пресуши спуканите кръвоносни съдове по крехката му кожа. Той отстъпи от мен, четката падна от ръката му. Аз станах, прехапал устни, очите ми поглъщаха багрите на лицето му, ушите ми се опиваха от задавения му вик, ръцете ми обгърнаха тази силна, съпротивляваща се плът. Притеглих го към себе си и разкъсах плътта, засмуках кръвта, която ѝ даваше живот.
— Умри — прошепнах му, когато той се отпусна в ръцете ми и главата му клюмна на палтото ми. — Умри! — Опита се да ме погледне, а аз започнах да пия отново. Той се замята, докато не се изплъзна безчувствен и скован на пода, на крачка от смъртта. Очите му не се затвориха.
Застанах пред платната му — прималял и спокоен. Взирах се в него, в мътните му избледняващи очи, в моите руменеещи ръце, в моята затопляща се кожа.
— Отново съм смъртен — прошепнах му. — Жив съм. Живея с твоята кръв.
Той затвори очи, а аз отстъпих към стената и се озовах пред собственото си лице.
Беше успял да направи само скица, дръзки черни линии, които съвършено формираха лицето и раменете ми. Цветовете бяха само загатнати: зеленото на очите ми, бялото на бузите. Обзе ме ужас, когато видях изражението! Той го беше уловил перфектно и в него нямаше нищо ужасяващо. Зелените очи се взираха в мен от платното с невинност и някакво вяло удивление пред завладяващия копнеж, който той не бе успял да разбере. Това беше Луи отпреди сто години, Луи, който слуша поученията на свещеника с разтворени устни, с леко разрошена коса, със свита в скута ръка. Това беше смъртният Луи. Мисля, че започнах да се смея, закрих лицето си с ръце и се смях така, че сълзи избиха в очите ми. Свалих длани и видях, че са мокри от сълзите, смесени с кръвта на смъртен. В мен се беше събудило чудовището, което беше убило и щеше да убие отново, чудовище, което грабна картината, за да избяга с нея от малката къща.
В този миг мъжът се надигна с животински стон и се вкопчи в ботуша ми. Ръцете му се плъзнаха по кожата. С изумителна дързост той посегна към картината и я грабна с побеляващите си ръце.
— Върни я! — изрева. — Върни ми я!
Аз се взирах в него и в собствените си ръце, които държаха онова, което той така отчаяно искаше да си върне, сякаш щеше да го отнесе със себе си в ада или в рая. Аз бях същество, което неговата кръв не можеше да превърне в човек, а той беше човек, когото моето зло не можеше да победи. И тогава, обезумял, аз изтръгнах картината от ръцете му, вдигнах го и разкъсах гърлото му от гняв.
Щом влязох в апартамента ни в хотел „Сен Габриел“, аз поставих картината над камината и много дълго я съзерцавах. Клодия беше някъде из стаите, но чувствах и още нечие присъствие — сякаш на някой от балконите над нас стоеше мъж или жена, чиято уникална миризма долавях. Не знам защо взех картината, защо се бих за нея така, че сега се срамувах от тази си постъпка, повече отколкото от самото убийство. Защо я бях сложил върху мраморната поставка над камината, защо свеждах глава, защо трепереха ръцете ми. Извърнах се бавно, исках да огледам познатите форми в стаята, да видя цветята, кадифето, свещите в техните поставки. Да бъда смъртен, нормален и в безопасност. Тогава като през мъгла видях една жена.
Седеше спокойно до разкошната маса, пред която Клодия обикновено се решеше. Беше напълно неподвижна и не изглеждаше изплашена. Зелените ѝ ръкави и полата от тафта се отразяваха в наклонените огледала, сякаш пред мен стояха стотици жени. Тъмната ѝ коса беше разделена в средата и изпъната зад ушите, но около бледото ѝ лице висяха десетина букли. Виолетовите ѝ очи бяха напълно спокойни, а детската ѝ устичка изглеждаше много мека и съвършено оформена. Тази уста ми се усмихна и заговори, докато очите пламтяха:
— Да, той е точно какъвто ми го описа. Вече го обичам. Точно такъв е.
Тя стана, повдигна леко бухналата си рокля и трите малки огледала опустяха.
Аз бях объркан и онемял от изненада. Обърнах се към Клодия, която стоеше до огромното легло. Малкото ѝ личице изглеждаше съвсем спокойно, макар че юмрукът ѝ стискаше копринената завеса.
— Мадлен — каза тя тихо, — Луи е срамежлив.
И загледа хладно как жената се усмихна, приближи се към мен и дръпна дантелената яка на врата си, за да ми покаже двете малки червени дупчици. Усмивката ѝ помръкна и изведнъж стана мрачна и чувствена, очите ѝ се присвиха и тя прошепна с въздишка:
— Пий.
Аз се извърнах към нея и вдигнах юмрук в безсилието си да намеря думи. Клодия обаче го хвана и се вгледа в мен неумолимо.
— Направи го, Луи, защото аз не мога.
Гласът ѝ беше болезнено спокоен, под твърдия и премерен тон се криеше огромна емоция.