— Нямам достатъчно сила! Видял си как става. Направи го!
Аз се откъснах от нея и притиснах с ръка юмрука си, сякаш го беше прегорила. Знаех, че ще е най-добре да се махна от стаята, но чувствах силата на Клодия, силата на волята ѝ и огъня в очите на смъртната жена. Клодия ме задържа не с молби, които биха разрушили властта ѝ, като събудят съжалението ми. Тя ме задържа с емоцията, която надделяваше над хлада в очите ѝ, и с начина, по който се извърна от мен, сякаш признаваше поражението си. Седна на леглото, сведе глава, устните ѝ се движеха трескаво, очите ѝ обхождаха стените. Исках да я докосна, да ѝ кажа, че иска невъзможното. Исках да потуша огъня, който я изгаряше отвътре.
Смъртната жена се настани в едно от кадифените кресла до огъня сред шумолящата си рокля от тафта, която сякаш беше част от нейната мистерия, от безстрастните ѝ очи, от трескавото ѝ лице. Обърнах се към нея, примамен от детската ѝ нацупена уста. Вампирската целувка не беше оставила по нея видима следа, освен раните на шията. Кожата ѝ си беше все така розова.
— Какви ти се струваме? — попитах я аз, защото видях, че гледа към Клодия. Беше възхитена от тази малка красавица, сплела ръчички с чисто женска страст.
Откъсна поглед от Клодия и ме погледна.
— Попитах те какви ти се струваме? Мислиш ли, че сме красиви, магически, харесва ли ти бялата ни кожа, свирепите ни очи? Много добре си спомням как изглежда вампирът в очите на смъртен, колко прелъстителна е красотата му! Казваш ми да пия, но нямаш и най-малка представа какво искаш от мен!
Клодия стана от леглото, приближи се и прошепна:
— Как смееш! Как смееш да решаваш вместо нас! Да знаеш само как те мразя! Мразя те толкова силно, че изгарям отвътре! — Малкото ѝ телце трепереше, а ръцете ѝ сновяха по плисираното горнище на жълтата ѝ рокля. — Не се извръщай от мен! Това ми омръзна до смърт, омръзна ми вечното ти страдание. Нищо не разбираш. Твоята злина е, че не можеш да бъдеш зъл, и аз трябва да страдам заради това. Но край, няма да страдам повече! — Заби пръсти в китката ми. Аз се извих и отстъпих от нея, ужасен от омразата и гнева, надигащи се в нея като пробуден звяр, който ме гледаше през очите ѝ.
— Вие ме откъснахте от света на живите като две ужасни чудовища от кошмарна приказка. Вие, слепите ми родители! Бащи! — Тя направо излая думата. — Нека сълзи избиват в очите ти. Нямаш достатъчно сълзи, за да оплачеш онова, което сторихте с мен. Още само шест, седем или осем години като смъртна… и щях да имам тази форма! — Тя посочи Мадлен, която беше вдигнала ръце към лицето си, а очите ѝ гледаха като през мъгла. Изрече със стон името на Клодия, но тя не я чу. — Да, тази форма, и тогава щях да знам какво е да съм твоя спътница. Чудовища! Как можахте да ме запратите в безсмъртието с това жалко, безпомощно тяло! — Сълзи светеха в очите ѝ. Замълча, а думите ѝ затихнаха, сякаш се утаиха в гърдите ѝ. — Сега ти ще ми я дадеш — каза тя и тръсна глава така, че къдриците ѝ потрепнаха. — Ще ми я дадеш. Ще го направиш, или ще довършиш започнатото онази нощ в Ню Орлиънс. Няма да живея повече с тази омраза, няма да живея с този гняв! Не мога. Няма да го понеса! — Тя тръсна глава и запуши уши, сякаш да се предпази от собствените си думи. Дишаше бързо и накъсано, сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.
Коленичих до нея и протегнах ръце да я прегърна. И все пак не посмях да я докосна, не посмях дори да изрека името ѝ, защото се страхувах, че непоносимата болка ще се излее в чудовищен вик още с първата сричка.
Клодия поклати глава, избърса сълзите от бузите си и стисна зъби.
— Още те обичам и това е най-мъчителното. Никога не съм обичала Лестат. Но теб! Силата на омразата ми е равна на силата на обичта ми. Те са едно! Сега разбираш ли колко много те мразя! — Взря се в мен през червените сълзи, избили в очите ѝ.
— Да — прошепнах и сведох глава. Тя се отдалечи от мен и отиде при Мадлен, която я прегърна отчаяно, сякаш можеше да я защити от мен — но всъщност иронията се криеше в това, че Клодия трябваше да бъде защитена от самата себе си. Мадлен ѝ прошепна:
— Не плачи, не плачи! — И започна да гали лицето и косата ѝ така ожесточено, че би наранила човешко дете.
Клодия се отпусна на гърдите ѝ, затвори очи и лицето ѝ се отпусна, сякаш цялата ѝ страст се оттече от нея. Плъзна ръка по врата на Мадлен и главата ѝ клюмна върху роклята от тафта и дантела. Остана неподвижна, сълзите се стичаха по бузите ѝ, сякаш този изблик я беше изтощил и отчаял до крайност, сякаш стаята около нея и аз самият вече не съществувахме.
Двете стояха така, смъртната жена плачеше инстинктивно и прегръщаше онова, което не би могла да разбере — бялото, яростно и неестествено дете, което се заблуждаваше, че обича. Ако не съжалявах тази луда и безразсъдна жена, която си играеше с огъня, ако не я съжалявах, сякаш бях още смъртен, щях да изтръгна малкия демон от ръцете ѝ, щях да го притисна силно и да опровергая всичко, което ми беше наговорила. Но още стоях на колене. Любовта ѝ е равна на омразата. С тази мисъл се отпуснах назад и се облегнах на леглото.