— Дъщеря ми — прошепна тя с треперещи устни.
На белия порцелан бе нарисувано кукленско лице, лицето на Клодия, детско лице, сладко, невинно. Дете с черна коса, като на куклата. Ужасена, майката се взираше в мрака пред себе си.
— Мъка… — казах аз тихо.
— Стига толкова мъка — прошепна тя и очите ѝ се присвиха, когато ме погледна. — Ако знаеш само как копнея да имам твоята сила, готова съм за нея, жадувам я. — Извърна се към мен и си пое така дълбоко дъх, че гърдите ѝ сякаш се издуха под роклята.
Изведнъж лицето ѝ се разкриви от безсилие. Тя се извърна от мен и поклати глава.
— Само ако беше човек; само ако беше смъртен човек! — продума тя гневно. — Тогава щях да ти покажа и моята сила… — Усмихна се злобно. — Бих те накарала да ме желаеш, да копнееш за мен! Но ти не си човек! — Ъгълчетата на устата ѝ увиснаха. — Какво мога да ти дам! Какво да ти предложа, за да ми дадеш онова, което искам! — Тя вдигна ръка към гърдите си и започна да ги гали, както би направил мъж.
Това беше странен момент, защото се изненадах от чувствата, които думите ѝ събудиха в мен. Тънката ѝ талия беше прелъстителна, като заоблените ѝ гърди и деликатните нацупени устни. Тя дори не подозираше доколко жив е в мен смъртният мъж, не знаеше как ме измъчва изпитата тази нощ кръв. Желаех я повече, отколкото предполагаше, защото тя не разбираше какво представлява убийството. Мъжката гордост в мен искаше да ѝ го докажа, да я унижа заради думите ѝ, заради евтината суета на провокацията ѝ и очите, които се извръщаха от мен с отвращение. Но това беше лудост. Това не бяха причини да дариш някого с безсмъртен живот.
Зададох ѝ жесток въпрос:
— Обичаше ли това дете?
Никога няма да забравя лицето ѝ, яростта ѝ, крайната ѝ омраза.
— Да — изсъска тя. — Как смееш!
Посегна да вземе медальона си, но виждах, че изгаря от вина, не от любов. Целият магазин с кукли, който Клодия ми беше описала, бе продукт на вина, рафтове с копия на мъртвото дете. Но тази вина я беше довела до смъртта. В нея имаше нещо така непреклонно и мощно, каквото бе и злото в мен. Мадлен протегна ръка и докосна жилетката ми, отвори пръсти и притисна гърдите ми. Коленичих и я привлякох към себе си, косата ѝ погали лицето ми.
— Хвани се бързо за мен, когато те захапя — казах аз, а очите ѝ се разшириха и устата ѝ се отвори. — Когато се унесеш, вслушай се силно в биенето на сърцето ми. Дръж се за него и си повтаряй: „Ще оживея.“
— Добре, добре — кимаше тя, сърцето ѝ биеше лудо от вълнение.
Ръцете ѝ изгаряха врата ми, а пръстите ѝ трескаво посягаха към яката ми.
— Вгледай се в онази далечна светлина; не отделяй очи от нея дори за секунда и си повтаряй, че ще оживееш.
Тя изпъшка, когато забих зъби в плътта ѝ и топлата кръв рукна в устата ми. Гърдите ѝ се притискаха към мен, цялото ѝ тяло се изви безпомощно на дивана. Виждах очите ѝ, макар че бях затворил своите, виждах прелъстителната ѝ уста. Продължавах да пия и усещах как отслабва, ръцете ѝ се отпуснаха вяло до тялото.
— Дръж се — шептях ѝ, преглъщайки топлата кръв, сърцето ѝ бумтеше в ушите ми, а кръвта ѝ издуваше преситените ми вени. — Гледай лампата.
Сърцето ѝ забави ритъма си и започна да спира, главата ѝ клюмна върху кадифето, а очите ѝ се замъглиха. За миг ми се стори, че не мога да помръдна, но знаех, че трябва. Сякаш друг вдигна ръката ми и я поднесе към устата ми. Стаята се въртеше пред очите ми, бях се концентрирал върху светлината, както бях поръчал и на нея, и смучех кръв от китката си, а после я поднесох към устата ѝ.
— Пий! Пий! — казах ѝ, но тя лежеше като мъртва. Придърпах я към себе си, кръвта ми течеше по устните ѝ. Тя отвори очи и най-сетне усетих лекия натиск на устата ѝ. След миг хвана ръката ми здраво и започна да пие. Аз я люлеех, шепнех ѝ, отчаяно се опитвах да се отърся от унеса. А после усетих огромната ѝ жажда. Всяка вена в мен го усети. Имах чувството, че ме разнищва с всяко смукване, вкопчих се в канапето, усещах лудото биене на сърцето ѝ, пръстите ѝ се забиваха в ръката ми, в изпънатата ми длан. Болеше ме толкова много, че едва сдържах писъка си. Отдръпнах се от нея, но тя не ме пускаше, животът ми изтичаше през раната на китката, а Мадлен пиеше и стенеше. Вените ми, изпънали се като струни, като пламтящи жици, теглеха силно сърцето ми, докато най-сетне успях да се освободя от нея и паднах на пода, стиснал кървящата си китка.
Жената се взираше в мен, устата ѝ беше цялата в кръв. Гледа ме сякаш цяла вечност. Образът ѝ се раздвояваше и утрояваше пред размътения ми поглед, докато накрая се отпуснах треперещ на пода. Тя вдигна ръка към устата си, очите ѝ не помръдваха, само се разширяваха все повече. Надигна се бавно, сякаш невидима сила я издърпа от канапето. Огледа втренчено стаята, а огромната ѝ рокля се въртеше като колосана. Приличаше на фигурка върху музикална кутия, която не спира да се върти в ритъма на музиката. Накрая се вгледа в тафтата, сграбчи я и я стисна така, че материята се смачка с шумолене. Пусна я и бързо запуши ушите си, затвори очи и след миг ги отвори широко. После видя лампата, далечната мъждукаща газена лампа в другата стая, която излъчваше слабо сияние през отворените врати. Хукна натам, спря до нея и я загледа с изумление.