— Не я докосвай — каза ѝ Клодия и внимателно я поведе настрани.
Мадлен обаче беше видяла цветята на балкона и тръгна към тях. Прокара ръце по цветчетата и после притисна влажните си длани към лицето си.
Аз стоях в края на стаята и я наблюдавах. Тя стисна няколко цвята, смачка ги и остави листенцата да се посипят около нея. После докосна огледалото и се взря в очите си. Болката ми вече отшумяваше, бях превързал раната с носна кърпа, и чаках, защото виждах, че Клодия не си спомня какво ще последва. Двете танцуваха заедно, докато кожата на Мадлен избледняваше все повече на златистата светлина. Тя грабна Клодия в прегръдките си и започнаха да се въртят в кръг. Клодия изглеждаше притеснена и бдителна въпреки усмивката си.
Мадлен скоро се изтощи. Отстъпи назад и залитна, но бързо се изправи и внимателно остави Клодия на земята, а тя се вдигна на пръсти и я прегърна.
— Луи — прошепна ми тихо. — Луи…
Кимнах ѝ да се отдалечи. Мадлен сякаш не виждаше и двама ни, взираше се в протегнатите си ръце. Лицето ѝ беше бяло като платно. Докосна устните си и се взря в тъмните петна по пръстите си.
— Не, не! — прошепнах аз, хванах Клодия за ръката и я издърпах към себе си. Мадлен изстена.
— Луи — прошепна ми Клодия толкова тихо, че Мадлен още не беше в състояние да я чуе.
— Тя умира, ти просто не си спомняш този етап, защото беше много малка — прошепнах ѝ и прибрах косата от очите ѝ, без да изпускам Мадлен от поглед. Тя се мяташе от огледало на огледало, обляна в сълзи — животът си отиваше от тялото ѝ.
— Но, Луи, ако тя умре… — извика Клодия.
— Не. — Коленичих пред нея, беше ужасена. — Кръвта е силна и ще ѝ помогне да живее. Но ще е много изплашена, много. — Стиснах нежно, но здраво ръката ѝ и я целунах по бузата. Тя ме погледна със смесица от учудване и страх. Продължи да ме гледа така, когато тръгнах към Мадлен. Тя се въртеше с разперени ръце и аз я хванах и я прегърнах. Очите ѝ вече горяха с неестествена светлина, а през сълзите в тях искреше виолетова ярост.
— Това е твоята човешка смърт — казах ѝ нежно. — Виждаш ли, небето изсветлява? Сега няма да се отделяш от мен, ще легнем заедно. Аз ще заспя много дълбоко и няма да мога да те утешавам. Ти ще лежиш до мен и ще се бориш със смъртта. Но не бива да се отделяш от мен, чу ли? Ще се притискаш към мен, а аз ще държа ръцете ти, докато съм в състояние да усещам нещо.
Тя потъна в погледа ми и аз усетих чудото, което я завладява. В сиянието на очите ми виждаше цялото богатство от цветове. Поведох я внимателно към ковчега, като ѝ повтарях да не се страхува.
— Когато се събудиш, ще си вече безсмъртна. Недостижима за смъртта. Ела, легни. Усетих страха ѝ, когато видя тесния ковчег, покрит със сатен. Кожата ѝ вече започваше да сияе, да придобива блясъка, който излъчвахме ние с Клодия. Знаех, че няма да се реши, докато не легна с нея.
Прегърнах я и погледнах към Клодия, която стоеше в другия край на стаята, до ковчега, и ме гледаше. Изглеждаше спокойна, но някак мрачна, обзета от неясно съмнение, от хладно недоверие. Положих Мадлен до ковчега ѝ и отидох при Клодия. Коленичих до нея и я хванах за ръцете.
— Не ме ли познаваш? — попитах. — Не знаеш ли кой съм?
Тя ме погледна и отвърна:
— Не.
Усмихнах се и кимнах.
— Не се сърди за миналото — казах. — Вече сме квит.
Тя обърна глава встрани и ме изгледа внимателно, после се усмихна сякаш въпреки волята си, и кимна.
Аз продължих спокойно:
— Не тази жена умря тук тази нощ. Тя ще умира още много нощи, може би години. Тази нощ умря и последната следа от човешкото в мен.
Лицето на Клодия притъмня, сякаш над него падна воал. Устните ѝ се разтвориха, но тя само си пое дъх.
След малко каза:
— Тогава си прав. Вече сме квит.
— Искам да изгоря магазина за кукли! — изрече Мадлен. Хвърляше в огъня дрехите на мъртвата си дъщеря, бяла дантела, бежови рокли, малки обувчици и бонета, които миришеха на камфор. — Вече няма нужда от това. — Тя се изправи и се вгледа в огъня. После се обърна триумфално към Клодия, а в очите ѝ се четеше яростна преданост.