Но не ѝ вярвах. Не ѝ вярвах дори след като нощ след нощ трябваше да я откъсвам от жертвите ѝ, чиято кръв бе изпила до капка. Въпреки че се насищаше, тя вдигаше жертвите си и разкъсваше гърлата им с белите си пръсти, за да ги пресуши до последно. Но аз знаех, че тази лудост ще спре, тя ще се събуди и сияещата ѝ кожа и разкошният апартамент в хотела ще ѝ се сторят кошмарни, ще иска да бъде свободна. Тя още не разбираше, че това не е някакъв експеримент. Още оглеждаше острите си зъби в наклонените огледала, още се поддаваше на лудостта си.
Но се оказа, че лудостта ѝ е голяма и тя не иска да се събуди от съня. Не искаше да се върне към реалността, искаше да захранва с нея собствената си фантазия. Сякаш някакъв демон захранваше паяжината ѝ с нишки, за да създаде своя собствена вселена. Вече започвах да разбирам огромната ѝ жажда, магията ѝ.
Тя беше изкусна в правенето на кукли, заедно със стария си любовник беше измайсторила подобия на мъртвото си дете и ги бе наредила по рафтовете в магазина, който скоро щяхме да посетим. А към това майсторство се добавяха и вампирските умения и неистовост. Една нощ, след като едва я откъснах от жертвите ѝ, тя взе длето и нож и направи прекрасен люлеещ се стол за Клодия, за да може да седи в него пред огъня като истинска дама. През следващите нощи измайстори и масичка със същия размер, донесе от магазина си малка газена лампа, порцеланова чашка и чинийка. А от чантата на една жена пък бе взела малък, подвързан с кожа бележник, който изглеждаше като голям том в ръцете на Клодия. Светът сякаш се смаляваше и изчезваше напълно, щом пристъпиш в малкия будоар на Клодия — вътре имаше легло, чиито колони стигаха едва до гърдите ми, малки огледала, отразяващи само краката ми, картини, окачени на нивото на очите на Клодия, и накрая, на малката ѝ тоалетка, лежаха черни вечерни ръкавици с малки пръстчета, кадифена вечерна рокля с изрязан гръб и диадема като от детски маскен бал. Клодия приличаше на приказна кралица с голи бели рамене, докато бродеше облечена с елегантна рокля из миниатюрния си свят. Аз я гледах от прага като омагьосан, или пък лягах на килима и подпрян на лакът, се взирах в очите на любимата си, чийто поглед мистериозно беше омекнал благодарение на това съвършено светилище. Колко красива беше в черна дантела, русокоса красавица с лице на кукла и влажни очи, които ме гледат толкова сериозно и така дълго, че със сигурност вече не ме виждаха. Те виждаха нещо друго, не мен, не тромавата вселена, която ме заобикаляше, вселена, обезсилена вече, забравена от онази, която беше страдала в нея. Но тя вече не страдаше, докато слушаше музикалната си кутия или отпускаше ръка над часовника играчка. Минутите отлитаха бързо, като златен пясък. Имах чувството, че полудявам.
Поставих ръце под главата си и се вгледах в полилея; беше ми трудно да се откъсна от единия свят и да попадна в другия. Мадлен седеше на дивана и работеше с обичайната си страст, сякаш безсмъртието не включваше и миг почивка. Пришиваше кремава дантела към лилав сатен за малкото легло, като спираше само за да попие смесената с кръв пот от бялото си чело.
Затворих очи и се зачудих дали този миниатюрен свят няма да превземе всички стаи и аз, като Гъливер, една сутрин ще се събудя като овързан, нежелан гигант. Представих си къща, построена за Клодия, с градина, в която мишките ще са чудовища, с малки карети и цъфнали храсти вместо дървета. Смъртните ще са очаровани, ще коленичат да поглеждат през малките прозорчета. Те ще ги привличат като паяжина.
Но аз вече бях овързан със здрави въжета. Не само от приказната красота, от изкусителната тайна на белите рамене на Клодия и от сиянието на перлите, от омайващата апатия, от миниатюрните шишенца с парфюм, аз бях окован от страх. Страхувах се, че извън тези стаи, в които напътствах Мадлен — обяснявах ѝ вампирската природа и същността на убийството, макар че Клодия би се справила по-добре от мен, ако бе показала желание да го стори — че извън тези стаи, където всяка нощ получавах сладки целувки и спокойни погледи, уверяващи ме, че омразата на Клодия към мен няма да се завърне, извън тези стаи един ден ще открия, че по собствено желание съм позволил да се променя напълно, да загубя човешкото в себе си, което единствено бе способно да обича. Какво ще изпитвам тогава към Арманд, заради когото бях превърнал Мадлен, заради когото бях пожелал да бъда свободен? Странно и объркващо отчуждение? Тъпа болка? Неразпознаваема тръпка? Дори сред тази светска суета, аз пак го виждах в монашеската му килия, виждах тъмните му очи и усещах как ме привлича.