И все пак не отидох при него. Не смеех да науча колко голяма е загубата ми. Не смеех да я разгранича от друга, потискаща мисъл: че в Европа не открих никакво знание, което да излекува самотата ми, което да изличи отчаянието ми. Бях дълбал само в собствената си жалка душа, бях открил болката на Клодия и страстта по един вампир, който може би беше по-лош дори от Лестат и заради когото аз бях станал зъл като Лестат, но в когото за първи път бях видял обещание за добро насред това всепоглъщащо зло.
Но тези мисли вече се отдалечаваха от мен. Часовникът тиктакаше над камината, Мадлен искаше да види представленията в „Театъра на вампирите“ и се кълнеше, че ще защитава Клодия от всеки вампир там. Клодия пък казваше:
— Не още, почакай.
Аз лежах и гледах с известно облекчение колко силна е любовта на Мадлен към Клодия, колко сляпо и страстно я обича. Не изпитвах никакво съжаление към нея. Смятах, че още не е изпитала никакво страдание, не разбираше изобщо смъртта. Беше се отдала изключително лесно на крайната жестокост. Но и аз, с огромното ми самомнение и способност за самозаблуда, бях смятал, че единствената истинска емоция, която съм изпитвал, е мъката по покойния ми брат. Бях си позволил да забравя напълно как се влюбих в сияйните очи на Лестат, че продадох душата си заради тяхното искрящо многоцветие, и си мислех, че в тях се крие силата да ходиш по водата.
Какво би трябвало да стори Исус, за да ме накара да го последвам, както го беше последвал Матей или Петър? Като начало да се облича добре. Да има красиво лице и гъста руса коса.
Мразех се. И така, докато около мен приспивно жужеше разговорът между Клодия и Мадлен — Клодия шепнеше нещо за убиване и скорост, за вампирски умения, а Мадлен бе наведена над иглата си, — аз установих, че единствената емоция, на която вече съм способен, е ненавистта към самия мен. Обичах ли ги, мразех ли ги? Вече не ме интересуваше дали са там. Клодия докосна косата ми, сякаш искаше да ми покаже, че е намерила покой. Не ме интересуваше. Вече виждах Арманд като някакво привидение, като зад стъкло. И докато стисках ръката на Клодия, за първи път разбрах защо ми прости така лесно, макар че бе казала, че ме мрази и обича: защото всъщност не чувстваше нищо.
След седмица придружихме Мадлен до магазина ѝ, за да запалим света на куклите. Помня как се отдалечихме по улицата след това и завихме в една тясна и мрачна алея, където беше съвсем тихо — чуваше се само дъждът. Видях червено зарево в небето. Заби камбана, чуха се викове на мъже. Клодия говореше нещо за огъня. Гъстият дим, който се издигаше над сиянието, ме изнервяше. Почувствах страх. Не дивия страх на смъртен, а сякаш нещо студено се заби в гърдите ми. Спомних си старата къща на Рю Роял, обгърната от пламъци, и Лестат, проснат на пода.
— Огънят пречиства… — казва Клодия.
— Не, той просто руши… — отвърнах ѝ аз.
Мадлен бе минала покрай нас и сега бродеше в края на улицата, приличаше на призрак в дъжда, белите ѝ ръце се мятаха във въздуха и ни призоваваха да идем при нея. Помня, че Клодия тръгна натам. Гледах русата ѝ коса, когато ми нареди да я последвам. Една панделка беше паднала на земята и се въртеше в черна локва. Наведох се да я взема, но друга ръка я достигна преди мен. Ръката на Арманд.
За мен беше огромен шок да го видя така близо, като Мрачния жътвар, застанал на прага. Беше прекрасно реален с черната си пелерина и копринена вратовръзка, и все пак някак безплътен заради неподвижността си. Огънят блещукаше в очите му, червеното се смесваше с чернотата в тях в прекрасно, наситено кафяво.
Аз се сепнах като от сън, усетих, че ме прегръща, главата му се наведе, за да ми кимне да го последвам — отново бях завладян от присъствието му, то ме поглъщаше така пълно, както в килията му. Вървяхме заедно към Сена, провирахме се толкова бързо и изкусно през тълпата, че хората не ни забелязваха и ние едва забелязвахме тях. Бях изумен колко лесно поддържах темпото му. Той ме тласкаше да опозная силите си, караше ме да разбера, че пътят, по който бях вървял, е чисто човешки, и няма нужда да продължавам по него.
Отчаяно исках да говоря с него, да го спра, да го хвана за раменете и само да погледна в очите му, както последната нощ, да го фиксирам във времето и пространството, за да успея да се справя с вълнението в гърдите си. Исках да му кажа толкова много неща, да му обясня. И все пак не знаех какво да изрека, нито защо, знаех само, че чувството е така силно, че прерасна в облекчение. Именно това се бях страхувал, че съм загубил.