Не знаех къде се намираме, бях минавал веднъж оттам — улица със стари къщи, градински стени и порти за каретите с кули отгоре, прозорци с оловни стъкла под каменни арки. Къщи от друго столетие, разкривени дървета, внезапно спокойствие, което означаваше, че тълпите вече ги няма. Шепа смъртни живееха в този огромен район от къщи с високи тавани.
Арманд опря крак на стената и се хвана за един клон. После ми подаде ръка. След миг вече стоях до него и влажната зеленина докосваше лицето ми. Над себе си виждах етаж след етаж, увенчани от самотна кула, която едва личеше в мрака и пелената на дъжда.
— Чуй ме, ще се покачим в кулата — каза ми Арманд.
— Не, не мога…
— Още не си опознал собствените си сили. Ще се изкатериш лесно. Помни, че ако паднеш, няма да се нараниш. Прави каквото правя аз. Но не забравяй следното. Хората в тази къща ме познават от сто години и ме мислят за призрак. Затова ако случайно те видят, или пък ти ги зърнеш през прозорците, ще те помислят за същото и не бива да показваш, че си ги забелязал. Иначе ще ги разочароваш и объркаш. Разбра ли ме? Нищо не те застрашава.
Не бях сигурен кое ме плаши повече — самото катерене или мисълта, че ще ме помислят за призрак. Но нямаше време да се чудя повече. Арманд се закатери нагоре, краката му лесно откриваха процепите между камъните, ръцете му се забиваха здраво в издатините. Аз тръгнах след него, прилепен плътно към стената. Не смеех да погледна надолу и увиснах за миг на извитата арка над един прозорец, за да си почина. Надникнах вътре и видях огън, тъмно рамо, ръка, която държеше ръжен, човекът вътре нямаше представа, че го наблюдавам. Заизкачвахме се нагоре, докато не стигнахме до прозореца на кулата. Арманд веднага го отвори и промуши дългите си крака над перваза. Аз се издърпах след него и усетих как ме придърпва за раменете.
Щом се озовах в стаята, изпъшках неволно, потрих ръце и огледах това странно и влажно помещение. Покривите на къщите сребрееха под нас, тук-там между огромните, полюшващи се върхове на дърветата, се издигаха кулички. В далечината блещукаше разпокъсаната верига от светлини на булеварда. Стаята изглеждаше влажна като нощта навън. Арманд стъкваше огън.
Той вадеше столове от купчината гниещи мебели и без усилие ги чупеше на трески. В него имаше нещо гротескно, то се криеше в грациозността му и в неизменното спокойствие на бялото му лице. Той правеше нещо, което всеки би могъл да направи, чупеше дървени летви, и все пак го правеше така, както би го сторил единствено вампир. В него нямаше нищо човешко; дори красивите му черти и тъмната коса бяха част от красотата му на тъмен ангел, който само бегло прилича на хората. Изящно скроеното му палто беше като мираж. И въпреки че ме привличаше повече от всяко живо същество в живота ми, с изключение може би на Клодия, той ми вдъхваше и нещо като страх. Не се изненадах, че когато приключи, сложи един тежък дъбов стол за мен, но той самият отиде до камината и започна да грее ръцете си на огъня. Пламъците хвърляха червени сенки по лицето му.
— Чувам хората в къщата — казах аз.
Топлината беше приятна. Усещах как изсъхват кожените ми ботуши, как се сгряват пръстите ми.
— Да, значи знаеш, че и аз ги чувам — каза той тихо, и макар че го изрече без никакъв укор, веднага се усетих, че съм казал глупост.
— А ако дойдат тук? — настоях, без да откъсвам очи от него.
— Не можеш ли да заключиш от поведението ми, че няма да дойдат? — попита той. — Можем да стоим тук цялата нощ, без да говорим за тях. Искам да знаеш, че ако говорим за тях, то ще е по твое желание. — Аз не отговорих, вероятно съм изглеждал леко обиден, защото той побърза да ми каже, че те отдавна са запечатали тази кула и не влизат в нея. Виждали дима, който излиза от комина, и светлината през прозореца, но никой нямало да дръзне да се качи.
Чак тогава видях няколкото лавици с книги от едната страна на огнището и писалището. Листовете върху него бяха смачкани, но имаше мастилница и няколко писалки. Представих си колко уютна ще е тази стая, когато не вали, или след като огънят изсуши въздуха.
— Е, виждаш ли — каза Арманд, — наистина нямаш нужда от онзи хотел. Трябва ти съвсем малко. Но всеки сам решава от какво има нужда. Хората в тази къща дори са ми дали име — от двайсет години се разказват истории за срещите им с мен. Но за мен тези години са само мигове и не означават нищо. Тези хора не могат да ми навредят и аз използвам дома им, за да се усамотя. Никой от вампирите в театъра не знае, че идвам тук. Това е моя тайна.
Гледах го напрегнато и отново ме споходиха същите мисли като при посещението ми в театъра.
Вампирите нямат възраст, но аз се зачудих как ли е изглеждало това младо лице преди век или преди два века. Защото то не носеше белезите на възрастта, но определено не беше безизразно. То беше също толкова изразително, както и ненатрапчивият му глас. Аз го изследвах така вглъбено, че забравих къде се намирам. Знаех само, че съм силно привлечен от него и думите, които изричам, са почти ненужни.