— Но какво те задържа в „Театъра на вампирите“? — попитах го аз.
— Нуждата, разбира се. Но вече открих онова, от което се нуждая — отвърна той. — Защо ме избягваш?
— Не съм те избягвал — казах, като се опитвах да скрия вълнението, което тези думи предизвикаха у мен. — Знаеш, че трябва да защитя Клодия, тя си няма никого освен мен. Или поне нямаше, докато…
— Докато Мадлен не дойде да живее с вас…
— Да…
— Но сега Клодия те освободи, а ти оставаш с нея, сякаш не можеш да се разделиш с любовница.
— Не, тя не ми е любовница, не разбираш — започнах аз. — Тя е по-скоро мое дете, а и не знам дали тя е тази, която може да ме освободи… Не знам дали детето има властта да освободи родителя си. Не знам дали няма да съм свързан с нея, докато е…
Спрях. Щях да кажа: „докато е жива“, но осъзнах, че ще изрека просто кухо клише, присъщо за смъртните. Тя щеше да живее вечно, също като мен. Но не е ли така и при смъртните бащи? Техните дъщери живеят вечно, защото те самите, бащите, умират първи. Внезапно се обърках, но си давах сметка за начина, по който ме слуша Арманд. Той ме слушаше така, както всички мечтаят да бъдат слушани — лицето му сякаш отразяваше всяка моя дума, не бързаше да ме прекъсне и при най-малката пауза, не твърдеше, че ме разбира, преди още да съм изказал мисълта си, не спореше импулсивно — все неща, които често правят разговора невъзможен.
След дълга пауза той ми каза:
— Искам те. Нуждая се от теб повече от всичко на света.
Първо си помислих, че не съм чул правилно. Стори ми се невъзможно. Тези думи ме обезоръжиха напълно и мечтата за съвместния ни вечен живот затъмни всяка друга мисъл в ума ми.
— Казах, че те искам. Искам те повече от всичко на света — повтори той с едва доловима промяна в изражението си. После седна и зачака. Лицето му беше спокойно, както винаги, гладкото му бяло чело под гъстата кестенява коса не беше набраздено от тревога, огромните му очи се взираха в мен, устните му не помръдваха.
— И ти искаш същото, но не дойде при мен — каза той. — Има неща, които искаш да знаеш, но не питаш за тях. Видя как Клодия се отдалечава от теб и нищо не можеш да сториш, но все пак не се помъчи да ускориш това, не направи нищо!
— Не разбирам собствените си чувства. Вероятно ти ги разбираш по-добре…
— Все още нямаш никаква представа каква мистерия си! — рече той.
— Ти поне познаваш себе си добре. Аз не мога да се похваля със същото. Обичам Клодия и все пак не сме близки. Когато съм до теб, както сега, разбирам, че не знам нищо за нея, че не знам нищо за никого.
— Тя е просто един етап от твоя живот. Ако и когато се разделиш с нея, ще се разделиш с единственото същество, което е споделяло с теб този етап от живота ти. Страхуваш се от това, от самотата, от това бреме, от мащаба на вечността.
— Да, това е вярно, но не е всичко. Този етап не значи нищо за мен, само Клодия му придава смисъл. Другите вампири също преживяват столетия.
— Не, не ги преживяват — каза той. — Светът щеше да е пълен с вампири, ако беше така. Как според теб се оказах най-възрастният тук, или където и да било?
Замислих се. После предположих:
— От насилствена смърт ли умират?
— Не, почти никога. Не е нужно. Според теб мнозина ли притежават силата да живеят вечно? Първо, повечето вампири имат доста неясни представи за безсмъртието. Защото те искат и животът им да бъде като тях: непроменим и неразрушим — каретите да си останат същите, модата да съответства на разбиранията им, хората да се държат и да говорят така, както са го правили преди. А всъщност всичко се променя, освен самия вампир; всичко освен вампира подлежи на постоянна разруха и деформация. За едно неизменчиво съзнание, та дори и за най-изменчивото, безсмъртието скоро се превръща в доживотна присъда, в лудница от фигури и форми, които са вече напълно неразбираеми и лишени от стойност. Една вечер вампирът става и осъзнава, че се е случило това, което го е плашило от десетилетия — че вече не иска да живее, на никаква цена. Защото онова, което е правило безсмъртието така примамливо — стилът, модата, начинът на живот — вече е изличено от света. И тогава вампирът излиза навън, за да умре. Никой няма да открие останките му. Никой няма да разбере къде е отишъл. А често и никой от обкръжението му — ако е имал обкръжение от вампири — няма да е разбрал за неговото отчаяние. Защото той отдавна е престанал да говори — за себе си или за каквото и да било. Той просто изчезва.