Облегнах се назад, впечатлен от очевидната истина в това, и все пак всичко в мен се бунтуваше срещу подобна перспектива. Осъзнах колко дълбоки са надеждата и ужасът ми; колко различни са тези чувства от отчуждението, което той описваше, колко различни са и от това ужасно отчаяние. Внезапно то ми се стори вбесяващо и отвратително. Не можех да го приема.
— Ти обаче не би си позволил подобно състояние на ума. Виж се само — казах аз. — Дори да не беше останало и едно произведение на изкуството на този свят… а има хиляди от тях… дори да не беше останала и една природна красота… дори светът да се беше свил до една празна килия и една крехка свещица, ти ще се взираш в тази свещ, погълнат от трептенето на пламъка, от промяната на цветовете… Колко дълго би могло да те съхрани това… какви възможности би създало? Или греша? Нима съм просто луд идеалист?
— Не — отвърна той. На устните му се появи мимолетна усмивка, кратък прилив на удоволствие. После продължи: — Но ти изпитваш някакво задължение към света, който обичаш, защото той е все още непокътнат за теб. Разбираемо е как твоята чувствителност може да се превърне в инструмент на лудостта. Говориш за произведения на изкуството и природната красота. Ще ми се да бях художник, за да съживя Венеция от петнайсети век и палата на господаря ми там, любовта, която изпитвах към него, когато бях още смъртно момче, любовта, която той изпитваше към мен, когато ме направи вампир. О, ако можех да съживя тези времена за теб или за мен… само за миг! Какво не бих дал за това. Тежко е, че времето не успява да изтрие спомена за този период и той става все по-наситен и все по-магичен в светлината на света, който виждам днес.
— Любов ли? — попитах аз. — Между теб и вампира, който те е превърнал, е имало любов? — Наведох се напред.
— Да — отвърна той. — Толкова силна любов, че той не можеше да позволи да остарея и умра. Любов, която чакаше търпеливо, докато укрепна достатъчно, за да се преродя отново в мрака. Нима искаш да ми кажеш, че между теб и вампира, който те е създал, не е имало любов?
— Не — отговорих веднага. Не успях да потисна горчивата усмивка.
Той се вгледа в мен.
— Тогава защо ти е дарил тези сили?
Облегнах се назад и казах:
— Нима смяташ тези сили за дар! Разбира се, че така смяташ. Прости ми, но това ме изумява. Как е възможно да си тъй задълбочен и едновременно с това така наивен.
— Трябва ли да се обидя? — усмихна се той. Поведението му само потвърждаваше думите ми. Той наистина изглеждаше наивен. Беше ми трудно да го разбера.
— Не, не е обида. — Пулсът ми се учести, когато го погледнах. — Ти си всичко, за което съм мечтал, когато станах вампир. А смяташ тези сили за дар! Но кажи ми… още ли изпитваш любов към вампира, който ти е дал вечен живот?
Той сякаш се замисли, после каза:
— Това има ли значение? Не съм имал щастието да изпитвам любов към много хора или към много неща. Но него го обичам, да. Вероятно не по начина, който ти имаш предвид. Успяваш да ме объркаш доста лесно. Ти си загадка. Аз нямам нужда вече от онзи вампир.
— Бяха ми дарени вечен живот, изострени сетива и нуждата да убивам — бързо обясних аз, — защото вампирът, който ме превърна, искаше моята къща и парите ми. Можеш ли да разбереш подобно нещо? И все пак зад всичко това имаше още много други неща. Те започнаха да ми се разкриват постепенно, малко по малко! Все едно си открехнал врата пред мен, аз виждам светлината и трябва да стигна до нея, да отворя вратата изцяло и да навляза в мястото, за което ти си ми казал, че съществува! Но всъщност аз не вярвам, че то съществува! Вампирът, който ме превърна, за мен беше олицетворение на самото зло — беше мрачен, без въображение, безсъдържателен и винаги разочароващ! Сега го разбирам. Но ти, ти си нещо съвсем различно! Отвори вратата за мен, отвори я широко. Разкажи ми за онзи дворец във Венеция, за любовта, завършила с проклятие. Искам да чуя за това.
— Самозалъгваш се. Ти не се интересуваш от онзи палат — каза Арманд. — Вратата, която виждаш, води към мен. Ти искаш да живеем заедно, както го искам и аз. Аз съм зло, в което има безкрайно много степени, и няма никаква вина.
— Точно така — промърморих аз.
— Ето защо си нещастен. Ти дойде при мен и каза, че има само един грях — съзнателното отнемане на човешки живот.
— Да… Сигурно доста си се смял…
— Никога не съм ти се присмивал — каза той. — Не мога да си го позволя. Само ти можеш да ме спасиш от онова отчаяние, което ти описах. Ти си моята връзка с деветнайсети век, ти ще ми помогнеш да го разбера, да се съживя. От това имам отчаяна нужда. Точно теб чаках в онзи Театър на вампирите. Ако познавах смъртен с подобна чувствителност, с такава умозрителност, с такава болка в сърцето, щях да го превърна във вампир на мига. Но такива рядко се срещат. Трябвало е да чакам теб. И сега ще се боря за теб. Моята любов не познава жал. Това ли е за теб любовта?