— Как да не съм? — отвърна той. — Разбира се, че съм доволен.
Станах и отидох до прозореца. Последните въглени вече умираха. Светлината идваше от сивото небе. Чух как Арманд се приближи до мен. Очите ми свикваха все повече със сиянието на небето и можех да видя профила на Арманд и очите му, отразени в стъклото. Шумът на дъжда вече беше различен — водата шуртеше по улуците на покрива, тропаше по керемидите, стичаше се меко през потрепващите клони на дърветата, плющеше по наклонения каменен перваз пред ръцете ми. Мека смесица от шумове, които озвучаваха нощта.
— Ще ми простиш ли? — попита Арманд.
— Нямаш нужда от прошката ми.
— Но ти имаш — каза той. — Затова и аз имам нужда от нея. — Лицето му беше съвършено спокойно.
— Тя ще се грижи ли за Клодия? Ще се справи ли? — попитах аз.
— Тя е идеална за целта. Луда е, но в днешно време това е преимущество. Ще се грижи за Клодия. Мадлен и за миг не може да остане сама, за нея е естествено да се грижи за близките си. Тя няма нужда от конкретна причина, за да обича Клодия, но ето че причина все пак има. Клодия е красива, спокойна, властна. Те двете се допълват прекрасно. Но си мисля, че… трябва да напуснат Париж възможно най-скоро.
— Защо?
— Знаеш защо. Сантяго и другите вампири ги подозират. Всички вече са видели Мадлен. Страхуват се, защото тя знае много за тях, а те не знаят нищо за нея.
— А онова момче, Денис? Какво ще правиш с него?
— Той е мъртъв — отговори Арманд.
Бях изумен. От думите му и от спокойствието му.
— Ти ли го уби?
Той кимна, а аз не казах нищо. Големите му тъмни очи ме гледаха като омагьосани. Не успях да скрия ужаса си. Меката му деликатна усмивка сякаш ме привлече към него, ръката му покри моята длан върху перваза на прозореца и почувствах как тялото ми само се извръща към него, приближава се, притегляно от неговата воля.
— Така беше най-добре — каза ми той внимателно, а после добави: — Трябва да вървим…
Погледна към улицата.
— Арманд — започнах аз, — не мога да…
— Луи, последвай ме — прошепна той, качи се на перваза и спря. — Помни, че ако паднеш долу на паважа, само малко ще те заболи. Ще се оправиш бързо и след дни няма да остане и белег. Костите и кожата ти се възстановяват лесно. Нека тази мисъл ти даде свободата да откриеш възможностите си. Хайде, да слизаме.
— А какво може да ме убие? — попитах аз.
Той пак спря.
— Унищожаването на останките ти. Не знаеше ли? Огън, насичане… слънчевата топлина. Но само това. Може да остане белег, но нищо друго. Помни, че си безсмъртен.
Погледнах надолу в мрака през сребристата пелена на дъжда. Някаква светлинка блещукаше под люлеещите се клони на дърветата. Мокри павета, желязната кука на звънеца на портата за каретите, лози висят от върха на стената. Огромна черна карета мина под лозите и светлината отслабна. Улицата от жълта стана сребриста, а после съвсем изчезна. Сякаш тъмните дървета я погълнаха. Не, по-скоро сякаш всичко беше извадено от самия мрак и се върна пак в него. Бях замаян. Имах чувството, че къщата се люлее. Арманд беше седнал на прозореца и ме гледаше.
— Луи, ела с мен тази нощ — прошепна ми внезапно и настойчиво.
— Не — отвърнах. — Твърде рано е, още не мога да ги напусна.
Той се извърна и погледна към тъмното небе. Стори ми се, че въздъхна. Докосна ръката ми на перваза, сякаш за да ми каже, че всичко е наред, после прехвърли крака навън и изчезна. Поколебах се за миг, защото сърцето ми биеше лудо. Прекрачих парапета и забързах след него, без да смея да погледна надолу.
Почти се зазоряваше, когато отключих апартамента ни в хотела. Газените лампи горяха. Мадлен беше заспала до камината, с иглата в ръка. Клодия бе застанала сред цветята до прозореца и ме гледаше. Държеше четката си за коса.
Останах на прага, за да се окопитя — всички чувствени удоволствия и объркването, които ми носеха тези стаи, ме заляха като вълни, напълно различни от магията на Арманд и помещението в кулата. Тук имаше нещо успокояващо и едновременно с това притеснително. Тръгнах към креслото си и седнах в него, притиснал ръце към слепоочията си. Клодия се приближи и усетих устните ѝ на челото си.
— Бил си с Арманд — каза тя. — Искаш да идеш при него.
Вдигнах поглед. Колко красиво беше лицето ѝ и колко близко ми се струваше. Поддадох се на желанието и докоснах бузите, клепачите — интимни жестове, които не си бях позволявал с нея от нощта на свадата ни.
— Ще се виждаме пак, не тук, на други места. Винаги ще знам къде си! — казах ѝ аз.