Тя ме прегърна през врата. Притисна се към мен и аз затворих очи и зарових лице в косата ѝ. Обсипах шията ѝ с целувки. Взех малките ѝ ръчички и започнах да ги целувам, целувах вдлъбнатинките на сгъвките, китките, отворените длани. Тя галеше косата и лицето ми.
— Както ти решиш — каза ми. — Както ти решиш.
— Ти щастлива ли си? Вече имаш ли каквото искаше?
— Да, Луи. — Тя сключи пръсти на тила ми. — Имам всичко, каквото съм желала. Но дали ти знаеш какво точно искаш? — Повдигна лицето ми, за да я погледна в очите. — За теб се страхувам, ти може да направиш грешка. Защо не напуснеш Париж с нас? — попита внезапно. — Пред нас е целият свят!
— Не. — Отдръпнах се от нея. — Ти искаш да е както преди, с Лестат. Но не може да бъде така. Не може.
— Сега ще бъде друго, съвсем различно, с Мадлен. Не искам миналото да се повтори, нали точно аз сложих края му. Но се чудя дали ти добре разбираш какво те привлича в Арманд.
Отдръпнах се от нея. Тя упорито и неразбираемо отказваше да го приеме и да го разбере. Пак щеше да ми каже, че той е искал смъртта ѝ. Не разбираше, че той не би могъл да иска подобно нещо, защото аз не го исках. Но как да ѝ обясня това, без да прозвуча помпозно, като заслепен от любов към него.
— Така трябва да стане — казах аз, сякаш току-що съм го осъзнал, под натиска на нейните съмнения. — Само той може да ми даде силата да бъда такъв, какъвто съм. Не мога да продължа да живея раздвоен, погълнат от нещастие. Или ще ида при него, или ще умра. А има и още нещо, нещо ирационално и необяснимо, но важно…
— Какво е то? — попита тя.
— Обичам го.
— Да, сигурна съм — отвърна тя. — Щом обичаш него, значи можеш да обичаш и мен, дори мен.
— Клодия, Клодия. — Притиснах я към гърдите си.
— Остава ми само да се надявам, че когато ти потрябвам, ще ме намериш… — прошепна тя. — Поне това ти дължа… толкова често те наранявах, толкова болка ти причиних.
Тя притихна в прегръдките ми. Усещах я в ръцете си и си мислех: „След малко вече няма да е с мен.“ Сега исках само да я прегръщам. Това винаги ми е доставяло огромно удоволствие. Да усещам тежестта ѝ, да чувствам ръката ѝ на шията си.
Една от лампите угасна. Част от светлината напусна хладната влажна нощ. Имах чувството, че се унасям. Ако бях смъртен, със сигурност щях да се отпусна и да заспя така. И все пак в това сънливо и уютно състояние почувствах странно усещане, че слънцето след малко ще ме събуди и аз ще видя гъстите папрати на светлината на изгрева и искрящите капки на дъжда. Прогоних това чувство и притворих очи.
По-късно често се опитвах да си спомня точно тези мигове. Отново и отново се опитвах да извикам в паметта си как стояхме отпуснати в онази стая и нещо смътно започваше да ме тревожи. Изведнъж бяха настъпили промени, които не бях забелязал. Дълго след това, насинен, ограбен и огорчен до крайност, аз се връщах към тези моменти, към сънливите предутринни часове, когато часовникът тиктакаше едва доловимо от полицата на камината, а небето изсветляваше все повече. Но си спомнях единствено — въпреки отчаянието, с което се опитвах да задържа този момент, — леката промяна в осветлението.
Ако не се бях отпуснал така, щях да го забележа. Бях потънал в други притеснения и затова го пропуснах. Една лампа изгасна, след нея отмря и пламъкът на догоряла свещ. Очите ми бяха притворени и ми се стори, че настъпва пълен мрак.
Щом ги отворих, вече беше твърде късно. Помня, че скочих на крака и ръката на Клодия се смъкна от врата ми. Из стаите се движеха привидения — мъже и жени, облечени в черно. Дрехите им сякаш поглъщаха светлината от всяка лакирана повърхност. Извиках към тях, Мадлен се сепна и се вкопчи за облегалката на креслото, после се свлече на колене, когато стигнаха до нея. Сантяго и Селесте вървяха към нас, а зад тях Естел и останалите, чиито имена не знаех, изпълваха огледалата и се скупчваха така, че заприличваха на огромна черна сянка. Извиках на Клодия да бяга и отворих вратата. Избутах я през нея, а после препречих изхода и изритах Сантяго.
За разлика от първата ми среща с него, сега силата ми беше огромна. Вероятно бих изгубил всяка битка в своя защита, но инстинктът ми да защитя Клодия и Мадлен беше много силен. Помня, че блъснах Сантяго назад и после ударих красивата Селесте, която се опитваше да мине покрай мен. Чувах стъпките на Клодия далеч долу по мраморното стълбище. Селесте беше бясна и издра лицето ми до кръв. Извъртях се към Сантяго, който ме беше стиснал много силно и посягаше към гърлото ми.
— Бий се с тях, Мадлен — извиках аз, но чувах само хлипането ѝ. После я видях — изплашена и неподвижна, заобиколена от вампирите. Те се смееха зловещо с кухия си, звънлив вампирски смях. Сантяго се държеше за лицето, защото бях забил зъби в него. Ударих го в гърдите, после в главата. Ръката ми се разкъсваше от болка, нечии ръце ме стиснаха през гърдите, аз ги отблъснах и чух зад себе си трясък на счупено стъкло. Но някой друг ме хвана за ръката и ме задърпа с невероятна сила.