Бързо хукнахме след един роб, който се беше отделил от останалите. Все още ме измъчваше ужасна тревога. Бях убеден, че не съм способен да нападна човек и не чувствах никаква нужда да го сторя. Лестат можеше да направи и каже доста неща, с които да ми помогне. Но не го направи.
— Какво е можел да направи? — попита момчето. — Какво имате предвид?
— Убийството не е нещо обикновено — отвърна вампирът. — То не се изчерпва с това да се насмучеш с кръв. — Поклати глава и продължи: — Трябва да почувстваш живота на другия; да почувстваш дори загубата му чрез пиенето на кръвта, и то съвсем бавно. То е като да преживяваш отново и отново загубата на собствения си живот, която изпитах, докато смучех кръв от китката на Лестат и усещах сърцето му да тупти заедно с моето. То е като да празнуваш това изживяване отново и отново, защото за вампирите то е най-върховното. — Той изрече това абсолютно сериозно, като че ли спореше с някого. — Не смятам, че Лестат някога е оценявал това, макар че не проумявам как би могъл да не го направи. Да приемем, че е оценявал малка част от онова, което му беше известно. При всички случаи той не си направи труда да ми напомни какво почувствах, когато се впих в китката му и в самия живот и не исках да се откажа от него; или да посочи и избере място, на което да преживея първото си убийство по-спокойно и с повече достойнство. Той се впусна стремглаво, сякаш беше нещо, което трябва да бъде забравено възможно най-бързо, поредната крачка по пътя. След като хвана роба, той му запуши устата, притисна го и оголи врата му.
— Направи го! — подкани ме. — Вече не можеш да се откажеш!
Изпълнен с отвращение, слаб и объркан, аз се подчиних. Коленичих до превития, гърчещ се мъж, сграбчих го за раменете и се наведох към врата му. Зъбите ми едва бяха започнали да се променят и трябваше да разкъсам плътта, вместо да я пробия, но щом отворих раната, кръвта потече. И тогава аз бях напълно опиянен от нея… всичко друго избледня.
Лестат и блатото, шумът на отдалечения лагер не означаваха нищо. Лестат сякаш беше насекомо, бръмчащо и светещо в един миг, а после незабележимо. Смученето на кръвта ме хипнотизираше, топлината на съпротивляващия се мъж ми действаше някак успокоително и тогава барабанът отново заби — ритъмът на сърцето му. Но този път беше в абсолютна хармония с ритъма на собственото ми сърце. Отекваше във всяка фибра на тялото ми, докато неговият започна да става все по-бавен и по-бавен, като мек безкраен тътен. Аз се унасях и се усещах почти в безтегловност, но Лестат ме дръпна.
— Мъртъв е, идиот такъв! — каза ми той с присъщата си очарователност и такт. — Не пий, след като умрат! Запомни го!
Аз побеснях, не бях на себе си. Настоявах, че сърцето на мъжа още бие, нуждата да се впия отново в него беше непоносима. Прокарах ръце по гърдите му и грабнах китките му. Щях да забия зъби в тях, но Лестат ме изправи на крака и ме зашлеви през лицето. Ударът му беше изумителен. Не беше болезнен по обичайния начин. Беше друг вид сетивен шок, който ме накара да се замая от объркване, да застина безпомощен, опрял гръб в кипариса. Нощта пулсираше в ушите ми с жуженето на безбройните си насекоми.
— Ще умреш, ако правиш така — каза Лестат. — Той ще те отнесе със себе си, ако останеш с него до момента на смъртта. Освен това вече пи твърде много. Ще ти стане зле.
Гласът му беше дрезгав. Исках да се нахвърля отгоре му, но наистина се чувствах зле. Остра болка ме сряза в стомаха, сякаш водовъртеж засмукваше вътрешностите ми. Това беше кръвта, която се смесваше твърде бързо със собствената ми кръв, но тогава още не го знаех. Лестат тръгна в нощта като котка и аз го последвах. Главата ми пулсираше, а болката в стомаха не утихна дори когато стигнахме до къщата.
Седнахме до масата в салона. Лестат редеше пасианс на полираното дърво, а аз го наблюдавах с презрение. Той дърдореше някакви безсмислици. Щял съм да свикна да убивам. Нямало да ми прави впечатление. Не трябвало да допускам това да ме разстрои. Реагирал съм така, сякаш не съм бил спасен от „житейската суета“. Щял съм да свикна с нещата много бързо.
— Наистина ли смяташ така? — попитах го накрая, но отговорът му всъщност не ме интересуваше. Сега разбирах разликата между нас.
За мен актът на убийството беше като катаклизъм, също като пиенето на кръвта от китката на Лестат. Тези преживявания бяха толкова поглъщащи и така промениха възприятията ми за всичко наоколо — от портрета на брат ми на стената в салона до зърването на една звезда през най-високия от френските прозорци, — че не можех да си представя някой вампир да приема това за даденост. Бях променен завинаги, знаех го. И изпитвах почит към всичко, дори към звука от подреждането на картите в блестящите редици на пасианса. Лестат изпитваше обратното. Или може би нищо. Той беше сляп за всичко, като лишен от сетива. Отегчителен като смъртен, банален и нещастен като смъртен, той бърбореше над играта, подценявайки преживяването ми, напълно защитен от опасността сам да изпита нещо. До сутринта разбрах, че напълно го превъзхождам, и фактът, че именно той ми е учител, е печален. Той трябваше да ме преведе през необходимите уроци, ако изобщо имаше други уроци, и се налагаше да търпя отношението му, което по същността си беше оскърбително към самия живот. Изпитвах студенина към него. Не го презирах от висотата на превъзходството си. Просто изпитвах глад за нови преживявания, за нещо красиво и за нещо опустошително като убийството. И разбрах, че ако искам да извлека всичко от достъпните ми преживявания, трябва да впрегна собствените си сили в обучението си. Лестат нямаше да ми е полезен.